Тя погледна дъщеря си и се усмихна.
— Добре — съгласи се тя.
— Купете достатъчно дрехи за три дни — нареди Кастило. — Плюс няколко бански.
— Бански ли? — ахна Светлана.
— Това е петзвезден затвор, подполковник. Имаме плувен басейн. Предполагам, че храната ще ви хареса, а тя ще бъде готова, когато госпожа Березовски и агент Бритън се върнат.
Тя не отговори.
— Както искате, подполковник — сви рамене Кастило. — Ако искате, използвайте басейна, ако не искате, недейте. Ако искате, си облечете бански, ако не искате, недейте. Вие решавате.
— Спалните са три — по-точно казано, приличат на апартаменти — на втория етаж, Том — обърна се той към Березовски и посочи една от затворените врати. — Средната е моята, има си кабинет, в който ще провеждам моята част от разпитите. Другите две са без кабинети. Настанете се в които ви харесват. Вечерно време вратите ви ще бъдат заключвани, а в коридора ще остава човек, за да сме сигурни, че не ходите насън. И на алеята отвън ще има човек, за да е сигурен, че никой няма да отваря — или да се измъква — през прозорците. Това няма да е кой знае какъв проблем, тъй като единствено глупаците спят на отворени прозорци в Аржентина през лятото. Накратко, полковник — продължи Кастило, за да стане ясно, че говори на Березовски, не на Светлана, — ще положа всички възможни усилия отношенията ни да бъдат напълно делови и да имате всички необходими удобства, докато сте тук.
— А колко време ще бъдем тук? — попита Светлана.
Кастило не й обърна никакво внимание.
— Удобствата са нещо относително, разбира се, зависят от доброто ви поведение. Другата възможност е да ви затворим в гаражите, където няма климатици, или пък да ви доставим пред вратата на руското посолство на „Родригес Пеня“.
— Попитах колко време ще бъдем тук — повиши глас Светлана.
Кастило се обърна към нея.
— Докато си изработите сумата, която похарчих, за да ви докарам тук, плюс двата милиона долара, за които стана въпрос.
— И колко време, според теб, ще отнеме цялата процедура? — продължи да настоява тя.
— Сега ще ви помоля да ме извините, оставям ви с господин Дарби и господин Дешамп. Докато преглеждат багажа ви, ние с господин Дейвидсън ще поплуваме преди вечеря.
Пет минути по-късно, докато отиваше към навеса, икономката спря Кастило — вече по бански. Държеше в ръка бански.
— За горката chica16, ако не възразявате. На Хуанита е. Вече дадох един на другата госпожа.
Кастило реши, че Хуанита е или умалителното за прислужницата, или едно от децата на икономката. Може би дори на някое от внучетата й.
— Много мило — рече Кастило. — Защо не дойдеш с мен, за да й помогнеш да се преоблече?
Когато Кастило, последван от жената, влезе в навеса, Боб Кенсингтън бе седнал пред сателитното радио и уред, който можеше да принтира, сканира, праща и получава съобщения. Кенсингтън подаваше на машината паспортите, личните карти и шофьорските книжки, които бяха взели от руснаците.
Кенсингтън изтъкна очевидното:
— Това противно нещо е адски бавно — трябва му цяла вечност, за да сканира.
— Милър не може да пусне информацията на Форт Мийд, докато не я получи. Действай, сержант Кенсингтън.
— Слушам, господине — отвърна той и се провикна. — Урааа!
Кастило се разсмя. Викът „Ура!“ обикновено показваше ентусиазма на американските рейнджъри да свършат някоя трудна задача.
Повечето кадри от Специалните части — и почти всички от Делта Форс — бяха на мнение, че е много смешно.
— Изключителният ти ентусиазъм, сержант, ти извоюва повишение. Вече си официално експерт по секретните документи.
— Трябваше да се сетя, че ще стане така. Къде е гордостта на морската пехота, когато ми трябва най-много?
— Лестър пристига утре сутринта. Само че няма да му прехвърляш тази работа. По-късно ще получим важни неща, не искам нещо да се изгуби.
Кенсингтън кимна с разбиране. Сканира две страници от паспорта на Светлана, след това използва флаш памет, за да прехвърли информацията през сателита. Устройството изпиука. Преди да успее да отвори паспорта и да повтори процеса, устройството изпиука втори път и зноен женски глас обяви: „Готов си, приятел. Пусни ми го пак! Направо не мога да се наситя!“
Кастило изви вежда.
— Това сигурно означава, че файлът е бил получен и машината е готова за нов, нали?
— Точно така, господине — отвърна Кенсингтън, леко смутен.
— Чий е гласът?
— Поиграх си малко с чиповете за гласово разпознаване — усмихна се Боб. — Вече мога да накарам всеки да каже каквото пожелаеш.
Кастило се обърна, за да види какво мисли София за сексапилния женски глас. Забеляза, че тя се опитва срамежливо и любезно да обясни на прислужницата на английски, че предпочита да изчака, докато майка й се върне, преди да приеме банския.