— Какво си правил? — попита Чарли.
— Има ли значение?
— Ако се чувстваш неудобно да ми разказваш, недей.
— Работата ми беше да следя за верността на екипажите от „Аерофлот“ и да се грижа за безопасността на дипломатическите пратки, независимо как са били изпратени.
— За целия „Аерофлот“ ли отговаряше?
— Аз бях един от доверените хора — призна Певснер. — Наистина им бях верен. Но да се върна на онова, за което говорех. В началото жените опазили вярата — не говоря за църквата. След като Иван Грозни наредил московският свети митрополит Филип да бъде удушен — погледна Кастило, за да се увери, че следи мисълта му, след това продължи — жените осъзнали, че ако си прекалено добър християнин, е също толкова опасно, колкото и ако таиш нещо срещу Иван, затова, докато се молели в църквата, както се очаквало от тях, с помощта на някои свещеници, те опазили истинската си вяра в семейството. Разбираш ли?
— Мисля, че да — кимна Чарли.
— Било невъзможно да си истински християнин — да се опълчиш на Иван и останалите, на които служихме години наред, би било равносилно на самоубийство — но било напълно възможно на места, от време на време, стига да се действа много предпазливо, да бъдат предупредени евреите за предстоящ погром, така че някои от тях да успеят да се спасят. Някои били екзекутирани, други изпратени в ГУЛАГ, трети избягали от Русия в Китай или Финландия. Разбираш ли ме?
Кастило кимна.
— Това исках да ти кажа, приятелю Чарли, когато подхвърлих, че най-доброто, което хора като нас с теб могат да направят, е да променят по нещо дребно от време на време.
— Защо напусна?
— Защото имах възможност. Половината хора от ФСБ напуснаха, когато Съветска Русия започна да се разпада.
— Половината опричници са напуснали, така ли?
— Не всички. Може би по-малко от една четвърт, една пета от ФСБ — или ЧК, или НКВД, независимо кое име използваш са били опричници.
— С други думи, държава в държавата.
— Именно.
— Добре — рече Кастило. — Защото тогава, вие богопомазаните опричници, сте напуснали?
— Казах ти вече, защото имаше възможност.
— За да замениш хубавия си живот за живота на контрабандист на оръжие, заради което повечето полиции по света биха искали да те тикнат в затвора, да не говорим за бившите ти приятелчета в Москва и Санкт Петербург, които са готови да очистят теб и да ликвидират семейството ти, за да дадат пример на les autres20? Стига, Алек!
Този път минаха много повече от двайсет секунди, преди Певснер да отговори.
— Едва наскоро — ако трябва да сме честни, приятелю Чарли, откакто те срещнах — със семейството ми сме застрашени от дългата ръка на ФСБ.
— „Той е приятел с Кастило. Убийте мръсника!“, а? — подхвърли саркастично Кастило.
Певснер погледна съпругата си.
— Кажи му, Александър — настоя тя. — Ако не му кажеш ти, ще му кажа аз. Жив си благодарение на Чарли. Той е вече част от семейството.
Певснер мисли дълго, след това махна с ръка, сякаш се примири. „Добре. След като искаш, ще му кажа.“
— Комунистическата партия, Чарли, беше изключително богата — започна Ана. — Поредната държава в държавата, може и така да се каже. Имаха повече от сто милиарда — никой не знае колко са точно, при това говоря за долари; по онова време рублите бяха едно нищо — в брой, част в злато и платина. Говоря за тонове злато и платина. Комунистите нямаха никакво намерение да ги предадат на демократично избраното правителство. Намерението им беше отново да завземат властта и за целта щяха да имат нужда от пари. Първото, което направиха, бе да дадат правомощия на тогавашното КГБ да върти бизнес в Москва — говоря за нормален бизнес, за търговия с автомобили, недвижими имоти, всичко. Идеята не е била да се изкарат пари — въпреки че точно така се получи — а да се скрият парите. Само че какво да направят със златото и платината? Трябвало да се изнесе от страната и да се скрие някъде.
— Как да го направя? — попита реторично Ана, след това посочи съпруга си. — Попитай другаря полковник Певснер от КГБ и „Аерофлот“. Той бе прекарал повече време извън Съветския съюз и е ходил на повече места от всеки друг.
— Бях уважаван опричник — намеси се Певснер, — на когото всички имаха доверие. Когато се обърнаха към мен, казах, че знам къде могат да скрият златото и платината. Или в Саудитска Арабия, или в Щатите, на някое такова място. Аз дори си имах прикритие. Щях да напусна КГБ, те щяха да уредят да купя няколко самолета „Илюшин“ и щях да забогатея, като превозвам дребни оръжия до различни точки на света, а след това да внасям луксозни автомобили и френско шампанско в Русия. Никой нямаше да забележи — и наистина никой не забеляза — че когато моите „Ил“-ове излитат от Москва или Санкт Петербург, няколко от дървените сандъци, вместо да са пълни с „Калашников“ и муниции, съдържаха златни кюлчета. Или платинени.