Спряхме до задния ъгъл на сградата. Пред нас широката бетонна площадка се простираше четвърт миля. Зад нея се намираха хангарите, а зад тях, в далечината, бяха 3900-метровата главна железопътна линия и прилежащата й мрежа линийки, товаро-разтоварни рампи и площадки.
Усмихнах се с усмивката на късметлиите и тъпите. Влекачът лазеше надолу през площадката, като се приближаваше от дясната ни страна. Направи широк, мързелив кръг и се върна по пътя, от който беше пристигнал.
Тъкмо посягах към радиотелефона, за да кажа на Алигатора, Малката бира и Док какво става, когато мистър Мърфи привлече вниманието ми с удари върху покрива на колата.
Буквално. Бум-бум-бум. Прас-прас-прас.
Оставих каквото вършех, погледнах през отворения прозорец, видях чатала на бял летен панталон, завършен отгоре с ярко лъсната месингова тока, продължих в северна посока и видях значка, криле на парашутист, лентички за ордени и една шибана значка „Будвайзер“, всичко това под три звезди на върховете на отворената бяла яка. Изохках и погледнах право в кльощавото, възмутено лице на Г. Едуард Ему, вицеадмирал и заместник-началник-щаб на Командването на специалните операции на Съединените щати.
— Осъзнавате ли къде сте? Разбирате ли, че това е зона само за пешеходци? Какво, за бога, прави тази кола в… Господи! — спря посред думата той и зяпна напрегнато лицето ми.
С мен беше свършено. Има малко хора на редовна служба, които ме помнят като чисто избръснат, чистичък изповръщан новобранец моряк, и Еди Емуто е един от тях. Той беше сополив мичман в Групите за подводна диверсия 22, когато аз бях радист втори клас и работех за Евърет Емерсън Барет, главен помощник при оръдията във Втори след никого взвод. Еди не ме харесваше тогава, не ме харесва и сега, а чувството е абсошибанолютно и позитивно взаимно.
Но Еди не гледаше мен. Гледаше черния ми дроб. Което ми припомни една от причините да не го харесвам толкова много: добрият адмирал не можеше да гледа кръв. Първия път, когато видя мъртъв виетнамец, припадна, с което стана легенда сред тюлените (но не от онези, каквито някой би желал да стане). Както и да е, Еди си пое въздух. Преглътна с усилие, като адамовата му ябълка започна да подскача — глът, глът. Очите му като на насекомо изпъкнаха в изражение, което съчетаваше отвращение, неприязън и гадене. Дори вдигна дясната си ръка до челото, за да препречи гледката.
В същото време започна диво да маха из въздуха с лявата си ръка.
— Не може да сте тук — изграчи той, — карайте, карайте.
Казал ли съм ви как напоследък се научих да приемам „да“ за отговор?
Е, Уондър също приема „да“ — особено когато го удрям по рамото с обратното на ръката си достатъчно силно, за да оставя отпечатъци от косъмчетата на пръстите си. Включи на скорост и измъкна обилно потящия се мой betzim105 оттук.
Карахме бавно и спокойно, като позволявахме влекачът да се движи много, много пред нас. Той изкриволичи нагоре по пътя, пресече главния път на триста метра зад главния портал, спря на светофара, който регулираше движението през главната писта на Макдил, и зави на север, като продължи да лази успоредно на оградата по една обрасла и очевидно неизползвана пътека за часови.
В северозападния ъгъл на Макдил няма портал за автомобили. Но пък има глуха жп линия. Всъщност глухите линии са две. Едната се движи в посока север/юг, а другата — изток/ запад. Достъпът до двете се осигурява през чифт огромни плъзгащи се стоманени врати, всяка с бодлива тел отгоре, разположени на около седемдесет и пет метра една от друга и двадесет метра южно от авеню „Чизълм“, което преминава успоредно на северната граница на Макдил.
Продължихме успоредно с влекача на около триста метра южно от него и спряхме. Излязох от шевролета и огледах през бинокъла си глухите линии и вратите.
В случай, че ви интересува, ще ви кажа, че портите при жп гарите са слабите места на охраната. „Червената клетка“ използва жп портите при Гротън, Кънектикът, за да проникне в уж сигурната база за ядрени подводници — минахме направо, като носехме големи брезентови чанти и никой не ни спря. (Нещата бяха толкова разпуснати, че трима от моите прокрадващи се наблюдатели се разходиха по една от нападателните подводници от клас „Лос Анджелис“, закотвени в река Темза, и поставиха цял товар импровизирани експлозивни устройства до ядрения й реактор, без някой да ги спре. Ако импровизираните бомби бяха истински, щяха да предизвикат достатъчно голяма експлозия, която да изпари района на Гротън.)