„Но не е невъзможно, нали, учителю Марчинко сан?“
Не, попова лъжичко, нищо не е невъзможно. Но чуй ме. Нека ти обясня основните неща и ще разбереш. Виж, независимо дали става дума за голяма или малка група, която се намира на суша или в море, успехът на всички засади зависи от едно трио общи принципи.
„О, учителю Марчинко сан, не мога да намеря този материал никъде в полевия наръчник.“
Разбира се, че не, попова лъжичко. Тези лайна съм ги научил от практиката, а не от четене. Виждаш ли всичките тези белези? А сега С2 и слушай.
Да, първият от тези принципи е разузнаването. Засадите не стават просто така — те се проектират, творят, нагласяват. За да направите засада както трябва, е нужно да знаете откъде идва врагът, приблизително колко е на брой и с какво се очаква да бъде въоръжен. Ако знаете тези неща, то една малка група засадоизвършители ще бъде достатъчна за унищожаване на голям брой засадопотърпевши. През 1987 година ние, шестима стрелци и плячкаджии, изтребихме седемдесет и пет ислямски джихадски танга, докато си проправяха път през сирийската граница в долината Бекаа близо до един ливански град, наречен подходящо Ан Наби Шит113, което на арабски означава Ан Наби Шит.
Проследихме ги чрез спътник и се бяхме нагласили над коритото на една суха река, което от месеци използваха, за да идват и си отиват. Знаехме, че имат автомати „Калашников“ и гранатомети. Голяма работа — и ние имахме такива неща. Имахме още и съветски противопехотни мини, мини от тип „Подскачащата Бети“ от ерата на Виетнамската война, както и експлозиви „Семтекс“. За по-малко от десет минути нарязахме копелетата на лентички, след което минирахме телата им и се чупихме от град Шит. И знаете ли кое беше най-хубавото? Обвиниха израелците.
Второ, засадите често пъти изискват търпение и синхронизация. В Ел Салвадор обучавахме рейнджърите от специалните сили на генерал Хуан Бустило как да залагат противопехотни мини отстрани на пътека, след това да се окопават и да чакат тангата от FMLN да се покажат. Отначало рейнджърите отказваха да се окопават в маскирани засадни позиции — свикнали бяха с някои конвенционални начини на нападение. След това трябваше да ги убеждаваме да не детонират бомбите и да изстрелват всичките си патрони при вида на първия партизанин, тръгнал по криволичещата пътека.
— Incorrecto114 — казвах им. — Трябва да чакате, докато цялата вражеска група навлезе във вашето поле на поразяване — тогава ги очиствате.
Но не можеш да чакаш прекалено дълго. Защото, ако се бавиш и ако врагът ти също е воин, той ще разпознае признаците на засадата, ще контраатакува и ще убие теб.
Което ме води към третия принцип. Засадите трябва да се изпълняват бързо и безмилостно. Врагът не трябва да има време за прегрупиране, защото ще започне контраатака, а това може да се окаже опустошително за малката ти група, ако не си предвидил начин бързо да се чупиш. Аз винаги си създавам задна врата, през която да се измъкна, ако стане напечено, както и „ключалка“ за задната врата (направена обикновено от противопехотна мина или други смъртоносни доставки), които биха затруднили врага ми, ако ме последва.
Когато преподавам изкуството на засадата, най-често използвам метафоричния образ на чука и наковалнята. Твоята щурмова група е чукът. Ти изграждаш наковалнята си, като използваш терена и своите противопехотни мини, и тогава с помощта на огневата си сила и изненадата удряш врага върху наковалнята, докато го изтребиш. Също така по думите на Рой Боъм, кръстника на тюлените, при тези упражнения с чука и наковалнята се използва и една смазка.
Тази смазка е кръвта на твоя враг.
Нека сега се върнем на горните си думи — когато казах, че аз, а не врагът ми, имах тактическото предимство. Разсъжденията ми бяха прости: не вярвах, че никое от горните условия е спазено от лошите. Те не можеха да предприемат офанзивни действия и да ме нападнат в открито море, защото нямаше как да се приближат незабелязано — колкото и да опитваха, щях да мога да се защитя и да избивам. Затова оставаше нефтената кула.
Добре, нека разгледаме различните ситуации. Те знаеха, че идвам — и че вероятно ще дойда по море. Но нямаха представа колко точно са хората ми. Не знаеха и как ще дойда.
Да, те контролираха мястото и терена. Да, те избираха оръжието и тактиката. Но не можеха да си изберат времето на засадата — то зависеше от мен. За мен това означаваше, че каквото и да си мислеха за тактическата ситуация, те щяха да се защитават, а не аз. Те щяха да бъдат постоянно нащрек, докато аз можех да си позволя да почивам и да чакам. Те щяха да бъдат нервни, неспокойни, злобни, раздразнителни, докато аз си седя тихо, кроя планове и сърбам бира „Куърс“.