00:17. Време за ЛУВ — Лайно Удря Вентилатор. Първо, три големи експлозии. Това трябва да е Пик — нашият специалист по експлозивите. Неговата задача за тази вечер беше да елиминира антените на кулата — радио, свръхвисокочестотни, телефонни и всякакви други, които случайно се намират там.
Наред със сътресението от първата експлозия последва втора серия удари, донякъде по-слаби. Това трябваше да е Алигатора, който обезвреждаше електрическите генератори на кулата. Почти веднага дочух автоматичен огън откъм района на карцера — чуваха се контролирани залпове с бързи патрони .223, както и малко по-силно резониращото тракане на 9-милиметрови куршуми.
Е, след като загубихме изненадата, нямаше причина повече да се крием. Двамата с Уондър тръгнахме бързо между модулите, а оръжията ни покриваха срещуположни полета. Ако нинджата, когото убих, беше тилова охрана, то голямата засада трябваше да е пред нас.
Извадих една от гранатите от калъфката й, изтеглих щифта и стиснах лостчето с ръка. Движехме се бързо и вдигахме шум, за да привлечем внимание. Защо? Защото исках някой да се паникьоса и да стреля, преди да влезем в зоната за убиване, от която няма връщане. Бяхме ги видели, преди те да видят нас, и можехме да отвърнем — сила срещу сила.
Наближихме едно тясно място — от дясната ни страна имаше сандък, а отляво — правоъгълен стоманен модул. Насреща — рампа, водеща към стаите за екипажа и към контролната кабина. Пуснах лостчето, преброих до две, след което изтърколих гранатата по решетката и двамата с Уондър се скрихме зад сандъка.
Последва експлозия и викове. Спуснах се първи, като обхващах огнево поле наляво. Нещо мръдна, аз пуснах един залп с три куршума и го повалих. Огън от цев откъм десет часа от мен. Отговорих му… и улучих нещо. Един рикоширал куршум ме удари в бузата и усетих кръв по лицето си. Още нещо ме удари в крака. Забравил бях колко гадно е да се воюва на нефтена кула. Всяко шибано нещо се прави от метал и куршумите, особено сачмите с твърдия си, обвит с мед куршум, отскачат като някакви проклети топки за билярд.
В „ТЮЛЕН-група 6“ бяхме разработили специални трошливи куршуми за подобни ситуации. Но онова беше тогава, а това — сега и трябваше да се справяме с каквото имахме, ако се сещате накъде бия. Затова поех ударите и продължих да стрелям по всяко нещо, което мърдаше.
Слязохме по рампата до платформата за достъп до контролния модул. От лявата ми страна лежеше едно тяло — неподвижно. За всеки случай му пуснах един куршум в главата. Още две откъм единадесет часа — глави, тела и автомати се обръщаха в посока към мен. Не се замислих. Просто реагирах — автоматът ми изплю контролирани трикуршумни залпове. Виждане, прицелване, стрелба, виждане, прицелване, стрелба, както бях учил мъжете си да стрелят по двадесетсантиметрови стоманени плочки от пет, седем, десет и петнадесет метра. И тези задници паднаха точно както и проклетите плочки на стрелбището.
— Прикривай ме…
Клекнах и смених пълнителя, докато Уондър ме пазеше, а след това аз прикривах него. Придвижихме се още шест метра и стигнахме на удобно за стрелба разстояние от люка на контролния модул, когато ни изненадаха с продължителен откос отгоре. Наведох се и се претърколих наляво, като се прилепих до стоманената стена и се притиснах към решетката.
— Мама му стара… — Уондър също се опитваше да се направи невидим, докато добре насочените куршуми отгоре отскачаха от стоманената плоча на пет сантиметра над главите ни.
Вдигнах пръст към небето.
— Крана?
— Сигурно. Може би — ма-а-м-ка му — в маймунарника.
Изохка от рикоширало парченце над ухото му и започна да кърви. Маймунарникът беше защитената клетка, в която работеше кранистът. Тя беше закрепена към крана на двадесетина метра над палубата и от лявата ни страна. Това беше висока позиция, която даваше на всеки стрелящ от нея добра възможност да гърми почти отвесно към палубата. Трябваше да я неутрализираме, и то бързо.
Извадих радиото от калъфката.
— Има ли някой на маймунарника? Оттам стрелят. Притиснати сме южно от контролния модул, а трябва да тръгваме, мамицата му.
— Работи се по проблема, шкипере — отговори ми гласът на Гадния. — Пачия крак е на път.
— Разбрано.
Приятно ми беше да чуя, че проблемът се решава, но ми се искаше вече да е там. Изоставахме много от графика, който помнех.
Според този график трябваше вече да отваряме люка на контролния модул, който се намираше точно срещу нас. Това беше една херметична врата с две дръжки. Сега, ако аз бях лимон — това е англичанин от английските специални групи — или жабар — това е французин от GIGN118, — просто щях да отворя леко вратата и да хвърля вътре зашеметяваща граната, последвана от автоматична стрелба във всички посоки — от едната страна към другата и нагоре-надолу. Това е добра техника, но много, много оцапана.
118