Но както вероятно вече разбирате, аз съм скрупульозно чист и по навик прибран човек. Освен това исках всичко в контролния модул да остане повече или по-малко незасегнато — така е по-лесно да се събира информация, а ние страдахме от явна липса на информация. Затова двамата с Уондър щяхме да правим нещата по старомодния начин. Вместо горната тактика щяхме да използваме тактиката от остров Иво Джима119: щяхме да превземем шибаната стая сантиметър по сантиметър, дяволите да я вземат.
Погледнах към Уондър. Едно дълго ручейче кръв се спускаше зад дясното му ухо, като цапаше яката на мократа му бойна риза. Друго парченце от нещо го беше улучило в бузата и сега изглеждаше, сякаш се е порязал зле, докато се е бръснел. Очите му бяха зачервени от солената вода, а кожата — бяла и напукана от студа.
Долови погледа ми.
— Какво зяпаш?
Е, беше красив и му се възхищавах. Затова му казах:
— Не само си грозен, мамицата ти, но изглеждаш съвсем зле.
Тоя Уондър, много добре приема комплименти. Особено когато стрелят по него.
— Какво искаш да кажеш? Точно сега ти изглеждаш като истинско лайно.
— Е, да, така е, защото си забравих фрака у дома. — Приведох се и сбръчках врат, за да избягна нов залп отгоре. — Не можем да седим тук цял ден.
Уондър кимна в знак на съгласие.
— Е, и?
Посочих.
— Шест метра и сме вкъщи.
И всъщност вдясно от люка на контролния модул имаше висока до гърдите ветрозащитна стена, която щеше да ни предпазва от стрелба. Ако можехме да преодолеем шестте метра незасегнати.
Оставете това. Вече бяхме засегнати. Просто трябваше да стигнем дотам живи.
Праснах Уондър по рамото.
— Apres vous120, Алфонс.
— Да ти го начукам, Гастон121.
Вдигна отчаяно очи към небето, след това се изтърколи на колене и ръце през решетката. Последвах го, като се опитвах да се направя невидим, докато автоматичните откоси тракаха, отскачаха, рикошираха и префучаваха покрай мен.
Придвижването ни беше забавено и от повърхността, по която се придвижвахме. Проклетата решетка беше остра — срязваше ръцете и коленете. Хей, за мен болката не значи нищо и затова се движех напред колкото може по-бързо. Което се оказа прекалено бързо. Движех се точно зад Уондър, пришпорван от залп с деветмилиметрови куршуми, когато десният му крак се изпъна в спазъм.
Мамицата му. Шибаната подметка на обувката му ме фрасна право в лицето, като смачка носа ми, а след това падна върху палеца ми.
За момент ми се привидяха звезди. Искам да кажа, че доста силно ме удари.
Не му беше нужно дълго време да разбере какво е направил. Протегна ръка назад, хвана яката на ризата ми в юмрука си и ме помъкна след себе си.
Тази езда не беше никак равна, но поне пристигнахме където трябва. Уондър ме пусна и аз се претърколих зад ъгъла, за да видя дали там не ни чака някой.
Чисто беше. Изправих се сам, стигнах до защитената зона и легнах с ръце на хълбоците и разтворени крака и се опитвах да си поема дъх.
Лежах си аз и осъзнавах пословичната добра и лоша новина. Нека да се оправим първо с тях. Лошата новина беше, че нямаше нито едно местенце по мен, което да не боли. Добрата новина беше, че стрелбата от маймунарника беше спряла — което означаваше, че сега горе се намираше Пачия крак и пазеше всички ни.
Претърколих се на колене и лакти, изохках и се опитах да доведа очите си на фокус — те бяха леко разфокусирани благодарение на крака номер четиридесет и пет на Уондър.
— Хайде да се хващаме на работа.
Изправих се и се наредихме. Наредихме? По дяволите, та ние бяхме само двама. Той хвана долната дръжка на вратата за контролния модул и я провери. Завъртя се лесно. Натисна и горната. Тя също се отвори без трудности.
Вратата се отваряше навън. Ние бяхме добре позиционирани — откъм пантите. Аз бях коленичил ниско. Автоматът ми се намираше в така наречената ниска позиция на готовност. Това означаваше, че цевта е наведена малко по-надолу от хоризонталата, за да мога да гледам над дулото, да се прицелвам бързо към всички заплахи, да вдигам цевта и да очиствам лошите — крррр.