Поставих Гроус начело на командването на кулата. Отремонтирахме някои от комуникационните съоръжения, за да можем да поддържаме връзка. Въпреки категоричните им възражения оставих Малката бира, Пик, Гризача, Алигатора и Гадния да му помагат. Те искаха да дойдат с мен, но тук имаше важни неща. Щяха да действат като екипаж на „ПП-22“ — и да задържат и разпитват всеки, който се появеше с искане за доставки. Не трябваше това да им харесва — трябваше просто да го направят.
Наблюдавах как старият жабок пое командването. По решителното изражение на лицето му се виждаше ясно, че е щастлив отново да се върне в истинския живот.
Пачия крак, Уондър, Док и аз прекарахме около два часа в опаковане и запасяване. След това спуснахме десетметровата закрита спасителна лодка от стойките на изток от хеликоптерната площадка, отблъснахме се и тръгнахме към брега по курс между Мобайл и Гълфпорт. Предстоеше ни да наемем кола и да изминем два дни път, а онази проклета секундна стрелка тиктакаше злокобно и непрекъснато в мисълта ми, отброявайки 264-те часа до годишнината на двойния удар, секунда по секунда, по секунда.
19.
249-ти час. Док Трембли използва една от последните си лични и кредитни карти, издадени от Фреди Фалшификатора, за да наеме едно безлично, бежово комби от гараж за трошки под наем за закарване до Чикаго. След това тръгнахме право на запад. Заобикаляхме големите градове (а също и малките и всичко останало между тях). Спряхме само на една бензиностанция на самообслужване, за да заредим, като заплатихме в брой от няколкото хиляди долара, които Гроус ни беше дал от сейфа на борда на „ДТГНМ“. Стараехме се да не излагаме на показ и грозните си мутри. Никакви гуляи с боклуците на магазините „Севън илевън“. Никакви спирки за бира. Ако трябваше да идем до кенефа, го правехме, като отбивахме от пътя и си намирахме удобно гъсти храсталаци. Нито един шибан бензинджия нямаше да запомни този гадно изглеждащ квартет, защото един от нас е трябвало да източи добрия си стар гущер или друг е приличал на лице от снимка в проклетите вестници.
Виждам ви, съмнявате се. Е, недейте да се съмнявате. Спомняте ли си какво стана след Оклахома? Дори и за общонационалното издирване намирането на Джон Доу123 номер две се оказа почти невъзможно. А човекът, обвинен, че е Джон Доу номер едно, беше заловен само защото е бил тъп задник, карал кола sans легитимни регистрационни номера, носел някакъв шибан пистолет в очебиен кобур под ръката, обясненията му намирисвали лошо и бил спрян от един от най-ефективните антикриминални механизми на света: един бдителен щатски пътен полицай. Знаейки това, ние карахме законно наето комби, скрихме оръжията си далеч от погледа, движехме се с разрешена скорост и не привличахме абсолютно никакво внимание към себе си.
Което е и причината да ни трябват цели двадесет и осем часа по междущатското шосе I-10 (което пресича южния маршрут от Джексънвил, Флорида, чак до Лос Анджелис, Калифорния), за да се придвижим от Гълфпорт, Мисисипи, до Айдахо, на два и половина часа западно от Лос Анджелис. Когато бяхме пресекли южната част на Аризона, си помислих да откраднем един „C-130“ от старата база на ЦРУ в Марана, северозападно от Тъксън. Но не се нуждаехме от самолет, вече го бяхме правили с „Червената клетка“ и не обичаме да се повтаряме в тези книги. Затова отдадохме носталгично чест със среден пръст на мястото, като минавахме покрай две дузини самолети, които седяха зад все още незащитената (!) ограда, и продължихме да се движим на запад със, о, стабилни осемдесет законни километра в час.
От Индио (където по една случайност на модния магазин пише „Надморско ниво нула“) имаше по-малко от десет мили до ранчо „Мираж“. Намерихме си мотел на половината разстояние от двете и малко над морското ниво, регистрирахме се, а след това легнахме за бойна дрямка, после взехме душове. Позволете да бъда напълно искрен по отношение на последователността тук и да кажа, че първо взехме душовете. Доста бяхме се вмирисали от пътя.
221-ви час. На смрачаване Док донесе най-добрата карта, която беше успял да намери, и започнахме първото си разузнаване на ранчо „Мираж“, както и добре излъсканите околности на север от града, където Л. К. Строхаус имаше хасиенда и имение. Играл съм в този район — Морската пехота има огромна въздушна база в Туентинайн Палмс на север от долината Коачела, и веднъж заведох „Червената клетка“ там като част от едно учение. На сто и петдесет мили на север и на изток се намира езерото Чайна, дом на Центъра за военноморски оръжия, където ние, тюлените, сме разработили някои от най-мръсните, страшните, долните експлозивни устройства в историята на войната със специални методи. Ще ви разкажа за тях някой път.