На сто мили южно от Палм Спрингс се намират Шоколадените планини — висок пустинен район, където тюлените — повечето, но не изключително, сърфистите, играчите на футбол и кретените със здравословната храна сред тюлените по западното крайбрежие — идват да играят и да се учат с онези чудесни всъдеходни автомобили, които видяхме по време на операция „Пустинна буря“. (Да, знам, това са модифицирани „Ченоут“, официално обявени за ППА, или пустинни патрулни автомобили. Но пак изглеждат, сякаш са направени от шибаните производители на играчки „Тинкъртойс“.) Горещите Шоколадени планини са и мястото, където тюлените ходят, за да усъвършенстват методите си за снайперска стрелба от дълги разстояния (и става дума за истински дълги разстояния). Та с една дума, познавам района. Разбира се, не съм бил точно в Палм Спрингс или ранчо „Мираж“. Но КТММ — сами се досетете какво значи това, нежни читатели и прилежни редакторе, или пък го вижте в речника — калифорнийската планинска пустиня си е калифорнийска планинска пустиня навсякъде, нали?
Но майната ми, ранчо „Мираж“ си е точно каквото трябва. Очаквах поредния заспал пустинен град. Но намерих Бевърли Хилс в пустинята. В шибания супермаркет продаваха шампанско, „Дом шибан Периньон“, ако трябва да бъда по-точен — по сто доларчета бутилката. Имаха цели каси с това вино на показ точно до чипсовете от царевица за най-изтънчените вкусове и за шест долара и деветдесет и осем цента пакета, както и вечно популярните захаросани пуканки в големи тенекиени кутии по двадесет и шест долара и нито цент повече. Какво стана с великите западняшки вина с винтова капачка и чипсовете „Чийтос“ по оригинална рецепта в торбичка от деветдесет и осем цента?
Преброих шестнадесет игрища за голф между нашия мотел и най-големия от курортите в ранчо „Мираж“ — толкова голям хотел, че носачите използваха колички за голф, за да карат гостите до стаите им. Нямаше заведения за бърза храна или поне по главните стъргала. Минахме северно от улица. „Боб Хоуп“124, която пресича улица „Франк Синатра“ и се намира само на няколко мили западно от улица „Джийн Отри“ и северно от равнината „Мерилин Монро“ и долината „Джейн Мансфийлд“ (между гърдите й ли?). Както и да е, минахме край медицинския център „Айзенхауер“ — там ходят богатите и известните, за да променят начина си на живот (и да ограничат злоупотребите с разни вещества) в клиниката „Бети Форд“125.
Южно от „Айзенхауер“ къщите около улица „Боб Хоуп“ и пресичащите я улици бяха наблъскани нагъсто — повечето домове, дори онези, разположени на игрища за голф, имаха имения по четвърт акър, а градските къщи се намираха на още по-малко земя. Но на северозапад от медицинския център къщите (и игрищата за голф) ставаха по-големи. Ние минахме през половин дузина улици, разклонени край равните зони на игрищата. Къщите тук бяха върху участъци от по два-три акра. Плакати на половин дузина охранителни фирми се намираха на видно място на предните поляни и в съседство с гаражите с по две-три врати. Архитектурата представляваше обезпокоителна смесица от уж средиземноморски постройки, псевдоиспански колониални къщи и холивудски сгради като черкви в стил, подобен на този на Франк Лойд Райт, до една подчертани с палмови дървета, пищни полянки и малки цитрусови горички. Това място беше мечтата на търговеца на градинско оборудване.
Върнахме се на югоизток по път 111 и минахме покрай порталната кабина на имението „Тъндърбърд“, където едно време бившият президент Джералд Форд беше наел къща. Продължихме в палмовата пустиня, където къщите бяха по-евтини с около стотина хиляди, направихме кръгче на север покрай Пустинния колеж (където Пачия крак и Уондър получиха отказ на искането си да свалят колежанки), завихме на запад към улица „Кънтри клуб“, след това отново на север при пресечката с улица „Боб Хоуп“. Продължихме на север покрай центъра „Айзенхауер“. Три-четири мили след центъра завихме на изток, после пак на север, преминахме през релсите на южноокеанската железопътна компания, завихме наляво върху черен асфалт, наречен „Варнър роуд“ и продължихме още три мили. Там, през полите на пустинните планини, беше прорязан виещ се асфалтиран път. Тръгнахме по него и бавно се изкачихме по редица тесни S-образни завои.
Бях впечатлен. Вижте, аз гледам на нещата различно от повечето хора. Повечето гледат една сграда и се чудят как са я построили. Аз гледам към сградата и се чудя как мога да я съборя или как да вляза в нея, без да ме видят. И тук е същото. Намирахме се на път, проектиран от човек, който разбира от охрана. Беше тесен, за да може две коли да се разминат с много затруднения. Тесните S-образни завои не позволяваха маневри с големи скорости, например завоите на сто и осемдесет градуса — просто нямаше достатъчно място за такъв завой, без човек да изпадне от стръмния банкет, ако кара бързо.
124
Известен американски комик, изнасял представления за американските войници зад граница по време на Втората световна война. — Б.пр.