Сега позволете ми да ви разкажа как го правехме. Използвахме химически вещества. А най-ефективното от тях беше табунът — същият нервнопаралитичен газ, който открихме в комплектите за офицери химици. Дозировката в тях не беше толкова силна, колкото аз бих искал, но със сигурност щеше да свърши каквото исках.
Док навлече чифт плътно прилягащи гумени хирургически ръкавици. След това много внимателно с помощта на закупена от него стерилна инжекция с инсулин извади четвърт кубически сантиметър табун и го инжектира в мека желатинова капсула. После затвори желатиновата капсула в състояща се от две части капсула от неразтворима пластмаса, която можех безопасно да нося в устата си.
Устата ми? Точно така, попова лъжичко. Когато те претърсват, хората може да имат голямо желание да заврат пръстите си в задника ти. Но рядко имат желание да ги пъхат в устата ти. Уста — ох, колко гадно.
Въпреки възраженията ми Док направи втора капсула за себе си.
— Да ви го начукам, сър, но след като и аз идвам, аз също трябва да убия някого — каза той.
С какво право можех да му откажа такова развлечение? Свих рамене:
— Заповядай.
Сега знам, че се питате какво би станало, ако случайно сдъвчем капсулите — например, ако се окажем в стресова ситуация или пък ако капсулите се отворят сами? Тогава ще дойде времето Дики и Док да вървят на майната си. Само че, както знаех от опит, преди навлизане в територията на врага щяхме да се инжектираме с атропин. Това би ни направило неуязвими за табуна за четири часа — достатъчно време да влезем вътре и да чакаме известие от Уондър. И за да предвидим и мистър Мърфи, Док щеше да донесе две допълнителни дози противоотрова за табуна, просто в случай, че Уондър се натъкне на проблеми и се наложи да забавим греховните си дела вътре. Така имахме на разположение осем часа — стабилен срок, достатъчен да държи дори вездесъщия сеньор Мърфи настрани от гъсто окосмения ми словашки задник.
113-ти час. Време е за сън, както пише старият Сам Пийпс132. Обадих се на Мъгс по клетъчния телефон, казах му, че сме готови и че той трябва да започне окошарванията незабавно. Отговори, че разбира — две дузини местни полицейски служби бяха готови да действат. Останалото щеше да последва, след като получи информация от Уондър.
— Трябва да знаеш едно нещо, скапан Ричард — каза той. — Каза ми снощи, че обвинението в убийство е вдигнато.
— Да?
— Глупости — отговори. — Проверих в полицията в Детройт. Все още си в компютъра им.
От това ми стана ясно на чия страна е Свещеника — на своя страна.
— Благодаря, старшина.
— Няма проблем. Пази се.
— Дадено.
Прекъснах връзката. Разясних ситуацията на Док, Уондър и Пачия крак.
Уондър сбърчи лице.
— Дай ми два часа — каза той и отвори портативния си компютър.
Погледнах часовника си. Бях предвидил в графика три часа буферно време за мистър Мърфи. Отговорих му с вдигнат палец.
Докато Уондър работеше, ние проверихме екипировката си още веднъж и натоварихме камионетката. След 135 минути Уондър вдигна очи с широка усмивка на лицето си.
— Какво има?
— Ами шибаният Л. К. Строхаус. — Показа ми какво е направил, след което обясни как действа то.
Нека представя всичко това на обикновен английски за вас. Уондър току-що беше предприел най-новото във войната със специални методи — кибервойната. Написал беше една гадничка програма, наречена еднократен капан. Капаните работят потайно в други програми и ги карат да блокират заедно с компютрите, на които се намират. Да се разпаднат. Да се разчленят. Да изгорят. Еднократните капани са битовата версия на убийствената капсула с табун, която щях да нося. Те действат, а след това изчезват в киберпространството, без да оставят абсолютно никакви следи.
Уондър беше се вмъкнал в компютъра на Л. К. с помощта на програмния си троянски кон. Чрез него беше успял да се добере до групата от новинарската сесия на „Интернет“ с име alt.politics.parker.lc и да намери кореспондента, назовал себе си jparker@lc.com — Л. К. Строхаус. След това се вмъкна в компютъра му. Открадна толкова файлове от значение, колкото смяташе за благоразумно — нямаше смисъл да предизвиква съмнения, — а след това нагласи капана. Той щеше да се задейства, когато Л. К. опита да се свърже с „Интернет“.