Та изобщо не смятах да отговарям на Пинки. Нека кучият син да чака. А също и всички репортери, адвокатът от Военноморската следствена служба и капитан Стив Отуей от Военноморските сили на САЩ.
Оставаше генерал-майор Харингтън от Разузнавателното управление към МО на САЩ. Обадих се до телефона им и поисках да ме свържат с неговия кабинет. Операторът отговори, че при тях няма генерал-майор Харингтън.
Хмм. Един проект на Агенцията за борба с наркотиците с наименование СГБ, каквото и да значи то, се споменаваше в половин дузина от електронно унищожените прокотоли на ФБР. А сега беше ми се обадил един двузвезден генерал от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната, за когото телефонният оператор тъкмо ми каза, че не съществува. Случайност? Стечение на обстоятелствата? Какво мислите?
Проверих отново, като разгледах телефонния указател на Разузнавателното управление, и открих, че както ми казаха, такъв генерал не беше споменат никъде. Това означаваше, че Харингтън е някакъв шпионин. Въпросът беше — пеех си аз, докато размишлявах над възможностите — какъв точно шпионин е този, който не е споменат тук.
Съществуват beaocup35 начини да се разберат разни неща за шпионите, без да се обезпокои предметът на вашата заинтересованост. В моя случай аз се обадих до кабинета на деветия етаж на Разузнавателното управление на стария си приятел Тони Меркалди. Ако имаше човек, който знае нещо за Харингтън, то той е Мерк. В края на краищата той е полковник от военновъздухарските сили, който работи по някои от най-шпионските проекти на Разузнавателното управление. По време на войната в Персийския залив Мерк имаше задачата да води всички тайни операции на САЩ срещу Саддам Хюсеин. Сам той участваше в седемчленния екип, който беше заловен в Багдад малко след като Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт и трябваше да бъде прехвърлен през турската граница от агенти на полското разузнаване. През декември 1990 г. Мерк беше човекът, който ми каза, че ако се съглася, той ще ме измъкне от затвора за достатъчно дълго време, та да водя операция някъде в големите населени околности на Багдад и направя мустакатия кучи син на пух и прах. След „Пустинна буря“ Мерк трябваше да научи много неща за бившия Съветски съюз по причини, които не мога да разисквам, освен ако вие, читатели, нямате разрешително от свръхсекретна категория.
Както и да е, може би Тони знаеше кой, мамицата му, е генерал-майор Харингтън и какво, мамицата му, искаше. Набрах номера. Телефонът му иззвъня четири пъти и ме прехвърли на телефонната му пощенска кутия за съобщения. Това означаваше, че не е в града. Бяха ми го начукали.
Помислих да се обадя на Кърнън Ирландеца от Агенция „Несъществуваща“, както ние, тюлените, наричаме Агенцията за националната сигурност. Но да се обадиш на Ирландеца е, като да говориш със сладичката си любима пред махленската клюкарка. Нашепваш сладки слова и цялата шибана махала ги знае.
Е, значи оставах сам. Удивително е колко много информация за уж засекретени неща или хора може да намери човек, ако знае къде да търси. Съветите (помните ли ги?) разбираха това. Всъщност точно затова всяка година откарваха в СССР над 450 тона (почти един милион фунта) книги, списания, вестници, както и доклади на Конгреса, протоколи от комисии и разследвания, както и хиляди документи от печатницата на правителството на САЩ.
Купуваха почти всяко нещо, което се публикуваше. След това го опаковаха и пращаха за Москва, където го анализираха дума по дума, по дума.
Какво научаваха ли? Ами от публикации като „Биографичен регистър на Държавния департамент на САЩ“ можеха доста лесно да разберат кой е истински дипломат и кой използва департамента като прикритие за ЦРУ. Проследявайки телефоните и кабинетите от един телефонен каталог в друг, можеха да следят кариерите на правителствените служители. Просто проверяваха номерата на стаите спрямо схемите на сградите, които купуваха от Администрацията по общите услуги.
Преглеждайки домашните адреси в „Каталога на персонала на Конгреса“, агентите на КГБ, или ГРУ можеха да разберат къде живеят канцеларистите от Комисията по разузнаването и евентуално да оберат някоя и друга къща, за да проверят дали тайничко не са донесени секретни материали. Непосочените телефонни номера на сенатори, конгресмени и други изтъкнати вашингтонци (включително много шпиони от най-висока категория) често пъти могат да се намерят в „Зелената книга“, която е светският годишник на Вашингтон.
Използвах същия метод. От своята колекция книги „Каталог на персонала на Конгреса“ открих, че Стоунуол Джексън Харингтън, подполковник, САЩ, е бил назначен в Избраната сенатска комисия по разузнаването само преди десет години. Пред името му стоеше звездичка, което означаваше, че биографията му фигурира в края на книгата.