Минаваше шест часът: достатъчно късно за него, за да е напуснал кабинета си, а за мен — да пия един джин „Бомбай“. Затова си налях една напитка, подпрях крака на масата и набрах номера на телефона му.
Вдигнаха слушалката при първото позвъняване:
— Харингтън.
Харесвам генералите, които отговарят така бързо на телефоните си.
— Генерале, обажда се Дик Марчинко — казах, — търсихте ме.
Настъпи кратка пауза, докато зъбните колела в мозъка му се въртяха. След това чух:
— Радвам се да те чуя, Дик.
Гласът му беше равен, силен и говореше сбито — това наричам добър радиоглас.
— Радвам се, че започваме на малки имена.
Засмях се за първи път от една седмица, защото всъщност бях го повикал по малко име — Генерале. Сръбнах от джина си.
— Какво мога да направя за вас, сър?
— Тъй като си открил къде живея, можеш да дойдеш тук за една чашка — „Бомбай“, нали? — и да поговорим. Имам едно предложение, което вероятно ще ти хареса.
Тъкмо щях да затворя слушалката, когато той добави:
— Направи ми една услуга — не паркирай пред къщата.
Тъй като пиковият час отдавна беше минал, ми беше необходим малко повече от час да взема душ, да се преоблека, да нахлузя едни дънки и черно поло и да измина петдесет и осемте мили от пътеката пред вилата си до генералската къща в стария град Александрия. Паркирах колата три преки встрани и както ми беше наредено, направих безцелна петнадесетминутна разходка нагоре-надолу около и по тесните улички, за да съм сигурен, че не съм предмет на някакво наблюдение.
След като установих, че съм чист, се върнах още веднъж по следите си, точно както майор Робърт Роджър, първият американски боец-диверсант и основател на Рейнджърите на Роджър, е казвал на бойците си да правят преди малко повече от два века, за да са сигурни, че не ги преследват французите или индианците.
Затова се прокрадвах през тесните, пълни с боклуци сокаци между улици „Пит“, „Феърфакс“ и „Лий“, направих широк кръг, проверих как съм откъм шест (и девет, и дванадесет, и три) часа, и след като останах доволен, че всичко е чисто, си проправих път до пресечката на улиците „Дюк“ и „Роял“.
На тридесетина метра от ъгъла спрях пред тесен вход и прегледах месинговите номера върху тъмнозеления лак. След това отстъпих и се загледах в къщата. От външния й вид съдех, че е построена в края на осемнадесети век — триетажна тухлена постройка с вити като арки прозорци, застанала върху неравния тротоар на улица „Дюк“ на три преки от реката и до една стара черква.
Генералът ме посрещна на вратата. Беше по-нисък от мен и с добро телосложение. От ръкостискането му разбрах, че спортува. Беше свалил своята униформа и облякъл моята — дънки, работни обувки и черно поло с бродирана емблема на GSG-9 — германската елитна антитерористична група.
Последвах го в къщата. Подът на дългия коридор беше направен от различно широки златисти чворести борови дъски, навярно стари колкото самата къща. Завихме надясно и влязохме в малка дневна. До стената с прозореца имаше удобен диван. На масичката за прислужника пред дивана се намираше елегантен сребърен поднос в георгиански стил с бутилка джин „Бомбай сапфир“, топлоизолирана кофа с идеални ледени бучки, чифт деликатни сребърни щипци, както и старомодна чаша от гравиран кристал. От двата фланга на камината стояха две маси за игра от осемнадесети век. Върху всяка видях по един античен комплект шах. И на двата се разиграваха партии.
Отидох да разгледам игрите. Едната, която изглеждаше към края си, трябва да е била испанска, защото добре лъснатите от употреба фигурки показваха Ел Сид38, воюващ срещу маврите във Валенсия. Белите, изглежда, побеждаваха — най-малкото, на дъската имаше повече бели фигурки. Другият шах беше от викторианска Англия — великолепно гравираните фигурки представляваха воюващи шотландски кланове. На нея, изглежда, черните имаха превес. Усетих, че генералът ме наблюдава как изучавам масите, и се обърнах към него.
— Хубави шахове.
— Благодаря.
Генерал Харингтън кимна.
— Играеш ли?
Поклатих глава.
— Не. — Посочих испанския шах. — Кой побеждава?
— Черните, след седем хода.
38
Последният мавър-крал на Гренада, починал през 1538 г. Известен е още като Боабдил. — Б.пр.