Ударихме Пинки Фъшкията с торба пясък по главата в кабинета на председателя. Когато влезе през украсената дървена врата, аз седях зад античното бюро на председателя в огромно черно кожено съдийско кресло — същото, което бяха използвали Бил Кроу, Колин Пауъл и Джон Шаликашвили. Зад мен бяха подредени вимпелът на председателя, флагът на Морската пехота и знамето на САЩ. Аз носех синята си парадна униформа и всички лентички за ордените си. Свещеника седеше зад дясното ми рамо. Председателят, генерал А. Г. Гъни Барет — първият четиризвезден генерал от Морската пехота, назначаван на този пост, — ме подпираше отляво. Генерал Том Крокър, кльощавият бивш рисивър41 от академията в Уест пойнт, който беше заместник-председател и главен довереник на Гъни Барет, седеше точно в центъра.
Секретарката беше позвънила и знаехме, че Пинкстъра идва. Влезе в кабинета така, сякаш щяха да му дават медал. Стигна на два метра от бюрото, когато забеляза нашето декорирано присъствие.
Погледът му се спря върху мен.
— Хей, Пинки, как е?
Във великите филми за Том и Джери от четиридесетте и петдесетте години всеки път, когато котаракът Том забележеше нещо абсолютно ужасяващо, очните му ябълки изхвърчаха от дъната си и започваха да се люлеят — уам-ам-ам, — сякаш са на пружини. Точно това стана и когато Пинки видя мен.
Помислих си, че кучият син ще получи удар. Направо посиня. След това пожълтя. Косата му, която притежава забележителната способност да става като близната от крава в моменти на стрес, направо щръкна. Пинки се хвана за гърлото, издаде звук като рев на магаре — „Ка-ка-ка-кво?“, — след което се обърна и затича към вратата.
Свещеника го спря.
— Влезте, контраадмирал Прескът. Седнете.
Посочи един неудобен металносив стол с права облегалка, който бяхме донесли в кабинета на председателя специално за кльощавия задник на Пинки.
Пинки се закова на място. Обърна се. Забелязах как брои звездите — две на Свещеника, четири на генерал Крокър и четири на председателя. Така ставаха десет срещу двете на Пинки. Тялото му се отпусна. Сякаш костите му станаха на желе. Стисна зъби, което трябва да е било болезнено, защото челюстта му още беше с телове, след което бавно се върна назад и паркира костеливата си трътка точно където му беше показал Свещеника.
Станах и председателят Барет зае полагащото му се място.
— Благодаря, че дойде, Том — каза той, като насочи показалеца си към Крокър, сякаш насочваше пистолет „Колт 1911“.
Крокър тръгна към вратата.
— Няма за какво, Гъни. Аз ще ви оставя да си вършите работата. — Насочи палец към Свещеника и се усмихна. — Освен това генерал-майор Харингтън казва, че работата е само за хора, които трябва да знаят, а когато Свещеника казва, че не трябва да знам, аз не искам да знам, защото ще трябва да ме убие.
Председателят изчака заместникът му да излезе. След това спря стоманения си поглед върху Пинки Прескът. Не каза нито дума. Остави го да седи и да се пече на слаб огън цели деветдесет секунди. Ако смятате, че това не е дълго време, опитайте да преброите до деветдесет още сега. Ако не ви се брои, ми повярвайте. Истината ви казвам, дълга пауза е, особено ако шибаният председател на Обединеното командване ви гледа така, както може да гледа само ядосан генерал от Морската пехота.
Най-после проговори:
— Контразадник Прескът — каза той, като наблегна на думата задник, — генерал-майор Харингтън и аз бихме искали да вземем на заем полковник Марчинко и да му възложим една работа по въпрос от значителна секретност и значение. Имате ли нещо против, контраадмирал?
Пинки кимна утвърдително.
— Не ви чувам, контраадмирал Прескът — каза председателят, имитирайки доста приемливо гласа на инструкторите от подготвителния лагер в Парис Айлънд.
— Да, сър — отговори Пинки.
— Не ви чувам, контраадмирал Прескът — отново каза председателят и накара Пинки пак да повтори думите си.
— Освен това ми трябват девет от тюлените на полковник Марчинко. Това проблем ли е за вас, контраадмирал?
Всъщност сега Пинки направо се потеше. Косата му беше напълно объркана.
— Не, сър — отговори ясно и високо той през завързаната с тел челюст.
Този път трябва да беше отговорил достатъчно ясно и високо, защото председателят не го накара да повтори.
— Сега, контраадмирал Прескът — каза председателят Барет, — желаете ли да знаете нещо за назначението на полковник Марчинко?
— Ами аз бих… — поде Пинки.