Това не беше невъзможно. Нека погледнем истината в очите — Свещеника знаеше, че държи всички карти. Можеше да ме захвърли в големия лош свят, след което да отреже въжето и да гледа как изчезвам завинаги.
Всичко това се намираше от едната страна на уравнението и имаше доста смисъл. Но от другата страна — бях виждал бележката от председателя. А председателят беше фраснал Пинки здравата и Свещеника със сигурност имаше връзки в Министерството на отбраната, за да разбие на пух и прах предполагаемите обвинения. Освен това проблемът беше реален, заплахата непогрешима, а пък и какво е животът sans предизвикателство?
Затова се подписах, поставих инициалите си и отписах живота си със знака във формата на пишка под погледа на Свещеника, който изглеждаше щастлив като Торквемада44 в отвратителното си мазе, докато поредните приемници на неговата вяра се присъединяват към едно ново, синьо братство.
Свиках събрание в „Джермейнс“ — азиатски ресторант в горната част на Джорджтаун, управляван от една бивша Марвин (така наричахме нашите съюзници от Арвин или Армията на Република Виетнам), която беше парашутист и медсестра и се казваше (съвсем уместно) Джермейн45. Имах нужда от добра порция tom ram Nha Trang — скарида по нхатрангски, — за да прочистя мозъка си. Освен това Джермейн ме познава достатъчно добре, за да ми предостави достатъчно място, ако с момчетата си се нуждая от тиха бърлога за заговорничене, конспирации и размисъл. Начинът, по който тя управлява ресторанта си, както и начинът, по който ме шамаросва, ми напомнят за всичките ми любими собственици на бистра от Мама Маскалцоне в Хънтингтън Бийч, Калифорния, та чак до стареца Гъси със закусвалнята зад ъгъла до колежа „Рутгърс“ по времето, когато аз бях онаниращо хлапе в Ню Брунзуик, Ню Джърси.
Напуснахме един по един светилището на Свещеника и се отправихме към горната част на Джорджтаун. Паркирах на Тридесет и седма улица, проверих как съм откъм шестицата няколко пъти, след това се изкачих по стоманените задни стълби, отворих с шперца бравата на пожарния изход и се промъкнах през склада, стъпвайки между рафтове с двадесетлитрови туби с олио и петдесеткилограмови торби ориз. Свих наляво и се плъзнах през задимената оживена кухня (открадвайки бутилка виетнамска бира HUE от хладилника зад вечно бълбукащите котлета с говежди и пилешки бульон, които са основата на толкова много от чудесните ястия на Джермейн). След това преминах през люлеещата се служебна врата, използвах за прикритие един сервитьор на име Хуонг, и скочих на Джермейн изотзад и я повдигнах от пода в силна меча хватка, докато тя, без да подозира нищо, разглеждаше голямата книга с резервации.
Невъзможно е да изненадаш медсестра, която е била парашутист. Съвсем добре знаеше кой съм.
— Продължаваш да минаваш през задната врата, а, Дик, точно както изненада мистър Чарли на остров Ло-ло и му причини голямо главоболие.
Тя майсторски заби лакът в ребрата ми — като за жена на ръст малко повече от метър и петдесет имаше адски добър удар, — след което се изви ловко, хвана ме за лявата китка и я завъртя навътре в ефективна полицейска хватка.
Усмихна ми се чудесно и топло, потупа ме по бузата и натисна достатъчно силно, за да изохкам.
— А сега, моля, Дик, последвай ме до бара. Няколко от твоите приятели те чакат и започват да създават неприятности.
Седнахме на една голяма маса в задния салон. Джермейн държеше останалите клиенти достатъчно далеч, за да можем да си поговорим на спокойствие.
Изядохме своите големи купи с pho — говежда супа по ханойски, подправена с виетнамски ферментирал рибен сос, наричан nuoc mam, люти чушки, ароматни босилекови листа и късчета пресен лимон. След това преминахме на tom — скарида. Ядохме я приготвена по нхатрангски, както и nuong voi bun — на грил по сайгонски с фиде. За да ни се услади още, имаше огромни чинии с нарязана зелена папая с говеждо месо и люти тайландски чушлета, както и мангова салата, направена от скариди, мангови плодове, лимони и — да, познахте — обилни количества червени тайландски чушки. Е, нежни читатели, знаете, че ако човек не се поти, значи не яде, а във Вашингтон най-подходящото място и за двете е ресторантът на Джермейн.
Наблюдавах бащински как моите стрелци и плячкаджии работеха с клечките и пресушаваха бирата. Ако прочетете досиетата за служебната им пригодност, ще си помислите, че са необуздани, размирни боклуци, които не изпитват уважение към офицерите, пък и към никой друг. Е, те бяха необуздани — ако не уважаваха офицера, за когото работеха. Изглеждаха като разръфани торби за боклук, но на бойното поле приликата с такава торба е камуфлаж, благодарение на който оставаш жив. Не — тези непочтителни, игриви и опасни жабоци бяха точно от онзи тип моряци, който винаги съм търсел при сформиране на групите си.