Майната му — макар никога преди да не бях идвал тук, знаех, ще измина осемте преки до Ренесансовия център за петнадесет минути. Пък и нямаше да трябва да се боря с еднопосочни улици.
Това се оказа голяма грешка. На четири преки разстояние започна да вали силно. Половин пряка по-нататък, където се присъедини и мистър Мърфи — с галоши и шлифер „Бърбъри“, — силният дъжд се превърна в истински порой.
Е, нежни читателю, тъй като съм тюлен, аз не вярвам в чадърите. Предназначението ми е да оперирам в морско обкръжение. Но позволете ми да кажа тук и сега, че когато съм облечен в синия си фланелен блейзър с двоен ревер и английска кройка и сивите си панталони (всичко това закупено от „Маркс енд Спенсър“54 от Оксфорд стрийт, Лондон), изискана риза на сиви райета и модна вратовръзка от шарена коприна, не изпитвам удоволствие от падащ върху мен дъжд. Ако искам да изглеждам като човек, върху когото е валял дъжд, щях да нося памучни дрехи.
Както и да е, едно време посещавах курс по физика и затова разбирам природните закони. По тази причина понесох в тръс топките си през последните две преки. Природният закон, за който си мислех, казва: „Колкото по-бързо се движиш, толкова по-малко дъждовни капки ще те ударят.“ Можете да го прочетете в илюстрирания си гимназиален учебник под заглавие „Трети принцип на Марчинко за физиката на морската среда“. Той е верен за петдесет процента от случаите. Този път изобщо не се оказа верен.
Когато успях да се промъкна през осемте ленти с автомобили (а да не говорим за високата метър и половина разделителна стена от бетон) и през тежките стъклени въртящи се врати на Рен Цен, хубавата египетска материя на ризата ми беше подгизнала както отвън, така и отвътре. Вижте, човек може да се изпоти обилно — с цели кофи, — ако тича четири преки. Ако, разбира се, този човек е толкова едър, космат и така природно, генетично, присъщо склонен към изпотяване, колкото мен. Това не беше добре. Със сигурност това не бе външността, която исках за себе си.
Затова си проправих път през фоайето в стил модерн, край бара (видях, че имат голям рекламен плакат за джин „Бомбай“, и се заклех да се върна след малко) и през редица коридори намерих един закътан double-vay say55, както казват французите, където можех да подобря състоянието си на подгизналост, без много-много да ми се бъркат.
С мокри стъпки стигнах до вратата на тоалетната. Тя беше препречена от голям младеж с радиослушалка в стил секретни служби, сако на тънички сини райета и подстрижка за петдесет долара, който стоеше точно в средата пред гореупоменатата врата със скръстени ръце.
Голям ли казах? Позволете да парафразирам. Той препречваше светлината на лампата. Метър и деветдесет. Сто и тридесет килограма. Никакви забележими телесни тлъстини. Приличаше на бивш футболист. Не — приличаше на цял шибан футболен отбор.
Заобиколих го.
— Извинете.
Той свали ръце.
— Съжалявам. Тоалетната е заета.
Отстъпих, за да видя надписа над вратата. Свих рамене.
— Струва ми се, че това е универсалният надпис за мъжка тоалетна — никъде не виждам думата „частна“.
Secor футболен отбор не се впечатли открито на способностите ми да тълкувам несловесни знаци. Просто остана на мястото си и повтори думите си.
Въздъхнах. Разбирах, че този разговор нямаше да стигне доникъде. А пък в края на краищата това беше обществена тоалетна. Затова направих десен финт, рязко свих наляво и тръгнах към вратата.
Той постави ръка на гърдите ми, за да ме спре. Това не беше мъдър избор — дори за човек с неговите размери. Не и когато съм в подобно настроение. Помните, нежни читатели, че тази седмица не беше добра за Дики.
Затова улових и натиснах ръката му към гърдите си, свих китката му назад, като за малко не я счупих (чух пукането на хрущяли и сухожилия), и докато той беше зает с китката си, аз хитроумно забих три колена в слабините му, като при всеки удар го повдигах на двадесет-тридесет сантиметра от пода.
Удивително е как едно хубаво коляно в слабините изпуска въздуха на един ДГВ — дебелогъз въздухар. И тъй като горепосоченият ДГВ беше надлежно обезвъздушен и не се съпротивляваше, го поставих на пода до вратата, махнах микрофончето, което висеше от китката му, и го смачках с крак — за да не му позволя да извика още някой от своя род (а аз не си падам много по родствените връзки) — и след това влязох в тоалетната.