Международният отдел за обучение на фирма „Хеклер и Кох“ предлага интензивен едноседмичен курс, наречен „Тактически екип“, за полицейски служители, както и за шпиони и други разнообразни служители на правителството. Цял ден се прекарва в изучаване и практикуване на така наречените „активни контрамерки“. Това е начин да се каже, че обучаемите могат да се бият един друг до посиране. Вижте, за разлика от тюлените, полицаите не могат винаги да убиват въоръжени заподозрени. В случай че не са изправени пред непосредствена опасност да бъдат убити, те трябва според правилата за бойни действия да подчинят лошия, а не да го убиват.
Сега, ако това не бъде направено точно както трябва, ви дават на съд по дело като това на Родни Кинг. Ако се изпълни добре, всичко свършва за няколко секунди, престъпникът изпитва адски болки в продължение на седмица и никой не бива обвинен в полицейска бруталност.
Инструкторът по активни контрамерки е един як, безстрастен, ревностен лейтенант от шерифската служба на Милуоки, казва се Гари Клугиевиц и е носил национална титла по карате с пълен контакт. Човек може да се нарани при такова карате (аз се оприличавам с Гари, защото и той като мен вярва, че ако изпитваш болка, значи си още жив).
Както и да е, Гари твърди, че едно от най-добрите оръжия, с които разполагат полицаите, е обикновената скучна тухлена, каменна, облицована с плочки или гола бетонна стена. Всъщност той е разработил прецизно един чудесен метод за изкарване на всичко живо от човек с един удар с помощта на законите на физиката, бързо движещ се предмет (престъпника) и неподвижен предмет (стената). Не е необходимо да изпращате лошия далеч. Двадесет сантиметра са достатъчни (макар че шестдесет са по-добре). Но трябва да го ударите решително, та да отскочи от тази стена — силно. По време на обучение — а аз накарах всичките си момчета от „Зелената група“ да изучат този метод заедно с Гари, докато го усвоят — ви се привиждат звездички. Откъде знам, че ви се привиждат звездички ли? Знам, защото се упражнявахме един на друг. В реални ситуации от живота можете да използвате метода на Гари, за да смажете някой кучи син по-добре от всеки друг начин и с по-малки потенциални увреждания за самия вас.
В настоящата ситуация например мистър ДГВ отскочи от стената, очите му се завъртяха нагоре в черепа като на някакъв шибан развален игрален автомат. Когато го ударих в стената за втори път просто за всеки случай, той вече беше излязъл в едноседмичен отпуск.
От заетата кабинка все още не се чуваше нищо и аз се надявах, че който и да беше той, не е получил сърдечен удар по време на малката ми схватка. Но това не беше моя грижа. Моята грижа бе да създам място за почивка на мистър ДГВ. Затова го завлякох до една кабинка, сложих го на седалката (като го облегнах на стената) и затворих вратата. Ако имах табелка „Не работи“, щях да допълня естетичния аспект на моята творба натюрморт, озаглавена „Дебелогъз въздухар — полегнал“. След това седнах на студения под, свих глава между коленете си и се опитах да се успокоя физически и мисловно.
Едно нещо, което трябва да знаете за конфликтите с проява на жестокост — стрелба с огнестрелни оръжия, бой с ножове и юмручни боеве, — е, че те не продължават дълго. Например тази схватка премина за по-малко от двадесет секунди от първия финт до момента, в който замъкнах мистър ДГВ в кабинката. Но въпреки краткото време те са невероятно изтощаващи както за тялото, така и за мисълта.
Да, мисълта. Не ме обвинявайте в псевдомъжкарски психобръщолевици, защото знам какво говоря. В крайна сметка по време на онези няколко секунди или минути, когато излагате живота си на опасност, не само тялото ви е поставено на изпитание, но и мисълта ви работи с космическа скорост. Тази комбинация въздейства по невероятно притъпяващ начин. Когато изчерпването на мислите се съчетае с хилядата процента, които трябва да отдадете от себе си във физически смисъл, получавате в резултат пълно изтощение.
Но в някои случаи просто трябва да продължавате напред. Този беше такъв. Затова, въпреки че ми се искаше да спра на бара във фоайето за два двойни джина и да заговоря нещо русокосо и едрогърдо, аз избърсах лицето си, пооправих дрехите си и си проправих път към етажа за конвенцията, за да проведа сериозно разузнаване. Трябваше да намеря един милиардер.
Три часа по-късно, съсипан от ходене и говорене, но без осъществен контакт с целта си, най-после се озовах кацнал върху стол от изкуствена кожа в опушения плексигласов и осветен с неонови лампи бар от другата страна на фоайето, нежно хванал чашка „Д-р Бомбай“ и едновременно очарован и ужасѐн от бармана — ниско подстриган, с неопределен пол, четири обеци и значка на гърдите с името Ким56 върху… нейната/неговата черна туника, — който бъркаше мартини и добавяше три части студен вермут и една част топъл джин, след което пусна една вишна в чашата.