— Добре. Ти ме наричай Л. К., става ли? Е, Дик, в крайна сметка понякога хората, които работят за мен, стават малко прекалено покровителствени, знаеш, и ако им кажа, че искам да съм сам в дрискалника, за да мога да мисля, те вземат думите ми съвсем буквално. Уили Боб — това е момчето, което понатупа — беше от тях. — Л. К. поклати глава: — Младежи. Нямат никакво чувство за пропорции. Всъщност пропорциите бяха темата на моето слово днес на обяда на Асоциацията. Ти успя ли да ме чуеш?
Казах му, че съм пристигнал с почти пет часа закъснение и съм пропуснал обедната му поява.
Това не изглеждаше да го тревожи.
— Е, щом си тук за утрешния банкет… ще ги разтърся така, че през стени ще минават, за да променят нещата във Вашингтон.
Трябва да съм направил скептична физиономия, защото той се усмихна подкупващо, както големите продавачи, и ме потупа по рамото.
— Ти също трябва да дойдеш. Няколко души ми казват, че двамата с теб трябва да се съберем и да си побъбрим.
Зачудих се кои са тези няколко души, но нямах намерение да го питам.
— Добре звучи — казах уклончиво.
Л. К. продължи монолога си:
— Казват, че са ти големи топките58 и ядосваш много хора, но постигаш каквото трябва. Харесвам тези качества. Хареса ми как се справи с онези танга в Лондон — решително. Ти си воин, Дик — а като теб вече няма много.
— Все по-малко и по-малко стрелци — отговорих.
Той се ухили.
— Тази категория включва и теб, нали?
Не разбрах накъде бие и му го казах.
— Е, предвид факта, че винаги си дълбоко в лайната спрямо Военноморските сили, може би трябва да помислиш за нова работа по някое време в близко бъдеще. Затова трябва да поговорим, за да видим какво можем да измислим.
— Може би — отговорих и запитах къде е отседнал.
Строхаус се усмихна.
— Наех си таванския апартамент — чувствам се донякъде така, сякаш съм във фоайето у дома, но ще ми свърши работа. Няколко души ще ме посетят за кльопачка и клюки. Ти защо не дойдеш към… о, около двадесет часа. Просто кажи на младежа пред вратата, че те очаквам.
— Л. К., нещо в младежите, които наемаш да стоят пред предните врати, ме изнервя — казах.
Л. К. се засмя.
— Разбрах — каза. — Но ти няма да имаш повече неприятности — аз ще се погрижа за това.
Протегна ръка, взе сметката, която седеше зад чашата ми с „Бомбай“ и я подаде на някого зад себе си, без дори да погледне. Е, приятели, това е увереност — просто фактът, че той знаеше, че зад него има някой, беше невероятен. Това е онзи тип поведение на тясно свързана малка група, какъвто се опитвам да насърчавам сред моите мъже.
Огледах се — бърза разузнавателна процедура, — защото си помислих, че съм с човек, много добре познат в цяла Америка, и седяхме в бар, а никой не търсеше автографа ми и не се намесваше в разговора ни.
Видях, че се намираме в центъра на един предпазен мехур. Между нас и всички останали в бара имаше три метра въздух. Всички останали посетители на бара просто бяха отстранени — толкова тихо и ефективно, че не бях го забелязал до момента.
Поздравих Л. К. за мерките за безопасност, което извика усмивка на сбръчканото му лице.
— Склонен съм да наемам бивши бойци от „Делта“ или тюлени, Дик. А те не губят тренинг, защото уреждам да се запишат в запасните части на специалните сили и се обучават на моето място в пустинята. Освен това имат адски добър шеф.
Заби дългия си пръст във въздуха, след това леко го изви в посока към нас.
— Хей, заместник Дъг, ела.
От сенките изникна едро привидение в зле скроен сив раиран костюм, синя риза и обувки с дебели подметки.
— Здрасти, Дик — злокобно изръмжа генерал-майор Елуд Т. Докинс. — Отдавна не сме се виждали.
Втората година, когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, Дъг Докинс стана командир на „Делта форс“.
Когато Чарли Бекуит водеше „Делта“, аз имах постоянна покана да изпращам редовно взводове от моите тюлени в Браг, за да се обучават с другите. Това е учтив начин да се каже, че моите момчета и момчетата на Чарли щяха да си го начукват едни на други в продължение на седмица. Уреждаха учения по спасяване на заложници при реална стрелба, скокове с въже от хеликоптери и провеждаха състезания за двойки по снайперска стрелба. Окончателните мероприятия, които двамата с Чарли по навик водехме отпред, се състояха в десеткилометрово лазене по кръчми, последвано от двудневен махмурлук.