След това Дъг пое командването на „Делта“. Той получи поста, защото неговият покровител, един четиризвезден, проверен от правителството на САЩ рубиненочервен сфинктер от категория А59 на име Жак Малоун, пое Командването на специалните операции във военновъздухарската база в Макдил. Дъг беше началник-щаб и главен гъзолизец на Frère60 Жак. В замяна за своята лоялност беше получил командването на „Делта“.
За няколко дни настроението във Форт Браг се промени. Сякаш над тях се беше спуснал гръмотевичен облак. Дъг беше от онези офицери, които бяха прекарали повече време като щабари, отколкото в бой — престоял беше във Виетнам по-малко от шест месеца, а на бойното поле по-малко от осем седмици и просто не мислеше като воин. Като командир Дъг желаеше в много по-малка степен да дели с мен информация, както и с други командири на специални части, отколкото Чарли. Започнахме да мислим, че той гледа на нас повече като на противници, отколкото като на колеги.
Е, приятели, тук има проблем. Специалните воини трябва да се държат едни за други, защото и без това работим при изключително неблагоприятни за нас условия. Конвенционалният военен — и няма значение дали говорим за армейците, военноморските сили, морската пехота или военновъздухарите — не обича особено силно змиеядците от никой вид — на точки, ленти или друга окраска.
Друго: винаги съм поддържал възгледа, че като неконвенционален воин трябва да нямам друго бъдеще освен това на тюлените — да бъда оператор. Нося белезите си с гордост. Никога не съм искал адмиралски звезди така, както другите ги искат. Когато бях невъздържан сержант от групите по подводна диверсия, казах веднъж на един четиринашивник, че предпочитам да бъда старшина в групите, отколкото адмирал, защото щях да върша повече работа и да си прекарвам по-забавно. Когато станах овцифер, вярвах, че най-важната работа, която можех да върша, е да стана командир на група тюлени и да водя хората си в боя. Бог беше добър с мен — даде ми тази възможност не веднъж, не два, а повече от половин дузина пъти.
Но разбрах не след дълго, откакто Дъг Докинс пое командването на „Делта“, че той никога не си е спечелвал белези. Единственото нещо, което беше искал, е звезди.
Отношенията ни се определиха, когато той с нежелание прие моето предизвикателство за съревнование рамо до рамо, както тези с Чарли. След едномесечни преговори закарах със самолет взвод от най-добрите си боклукчийски торби в Браг и се впуснахме в действие за цяла седмица.
Надпреварата беше равна чак до последния ден — тогава по график трябваше да проведем учение по динамично влизане в стаи под истински обстрел в пететажната модулна къща за убиване на „Делта“. По традиция, съществуваща в специалните въздушни сили, аз и Дъг играехме заложници. Според теорията, ако не се чувствате спокоен да позволите на хората си да стрелят във вашата посока, значи не заслужавате да ги водите.
Правилата ми позволяваха да определя сценария за „Делта“, както и той да направи същото за „ТЮЛЕН-група 6“. Тъй като групата домакин е последна, ние действахме първи. Дъг ни даде съвсем конвенционална задача: трима заложници в кабинет на горните етажи в посолство, пазени от шестима похитители. Двамата с Дъг бяхме разположени на етажа до едно бюро. Честно казано, това до голяма степен беше посредствена версия на нападението на кралските сили на Великобритания в Принцес Гейт в Лондон и моите хора, които бяха водили инструктажа на бойците от кралските сили, провели спасителната операция, изпълниха всичко с лекота.
Предварителното разузнаване мина добре. Използваха безшумни свредели, за да поставят малки камери и да могат да виждат къде са всички. Прокараха миниатюрни микрофони през стените, за да следят „тангата“.
Тогава, след като бяха проверили, препроверили, пре-препроверили и затворили мистър Мърфи в един шкаф, един взвод се спусна на въже от покрива и влезе през прозорците с ослепяващи гранати и сълзлив газ; останалите разбиха вратата. Трябваха им седем секунди за завършване на мисията от сигнала за започване.
Беше наш ред. Дадох на Дъг една истински гадна задача: петима похитители и трима заложници на реактивен самолет „Гълфстрийм-III“. Това беше кофти сценарий, защото вътрешното пространство в тялото на гълфстрийма е тясно и малко и видимостта, а следователно и определянето на целта се превръщат в огромен проблем за щурмоваците. След това направих ситуацията още по-лоша: двама от тангата и един от заложниците, наредих аз, трябва да са жени.