Метрополисът Черити се състоеше от затворена бензиностанция, голи и издълбани от вода бетонни плочи в местата, където някога са се намирали помпите, и празен магазин, на чиито витрини някога е имало фермерско оборудване. Малкото къщи встрани от пътя не криеха възрастта си и белезите на суровите зими в района.
Максималната скорост продължаваше да бъде ограничена до 25 мили в час, когато фаровете ми осветиха огромната бяла котва от бетон, върху която беше поставена пощенската му кутия от дърво в корабносив цвят. Отминах котвата и веднага завих вляво, като слязох върху настлана с чакъл пътека, която минаваше точно покрай малката бяла къща, някога принадлежала на родителите му. В края на пътя стоеше наскоро измит и лъснат с восък сив буик с четири врати и с неизвестен брой години.
Той ме чакаше — зад предната врата, която нетърпеливо бе оставил отворена — с хладилник, пълен с леденостудена бира и с топла мечешка прегръдка. В групите по подводна диверсия беше известен като Мъгс62. Мъгс, защото големите му ирландски уши стърчаха на деветдесет градуса от главата, а да не говорим, че в групите по подводна диверсия от около 1950 година не можеше да се носи име като Алойсиъл Шон Съливан. Не, ако човек иска да мине жив през обучението за включване в групите по подводна диверсия — така се наричаше, преди да измислят основното обучение по подводна диверсия за тюлени.
Сега беше съвсем сам. Жена му Алис беше починала. Децата и семействата им бяха се преместили на запад и на юг и живееха добре в Тексас и Калифорния. Защо да не отиде при тях? Да живее на слънце и да играе голф? Отговорът беше, че мястото му е там, където са корените му, и проклет да е, ако го напусне отново. Преди повече от половин век беше заминал за морето. След двадесет и една години на разпределения беше се уволнил, върнал се в Мичиган и работил като полицай в Детройт. Петнадесет години по-късно беше дръпнал резето, както полицаите наричат уволнението, върнал се тук и тук щеше да остане.
Забелязах безупречно подредения хол, спретнатото добре почистено антре, зад което имаше малка гостна, която беше превърнал в свой кабинет с телефон, компютър и факс върху направено от самия него бюро.
Просто за майтап метнах едно петаче върху силно опънатото одеяло на леглото и наблюдавах ухиления Мъгс, когато го улових на тридесетина сантиметра във въздуха. Морякът си остава моряк за цял живот.
Макар и на шестдесет и пет години, той все още притежаваше походката и извитите крака на моряк от рисуваните филми (всъщност Мъгс винаги ми е напомнял моряка Попай с размерите и формата си). Имаше лице, за каквото Бог, изглежда, е мислил, когато е създал моряшките кепета. Мъгс седна в охлузения си от използване фотьойл и прокара ръка през гъстата си червена и побеляла коса. Аз седнах на ъгъла на дивана. Той беше нарязал малко швейцарско сирене, забол по една клечка за зъби във всяко парченце и наредил около сиренето малки солени бисквити. Постави стъклената чиния на масичката за кафе пред мен. Аз си взех парче сирене, поставих го на една бисквитка, лапнах го наведнъж и след това го промих с глътка бира.
Хубаво беше — да се чете успокояващо, — че го виждам. Мъгс представляваше Военноморските сили, в които бях постъпил на седемнадесет години: онова обвързано от традиции братство на дървени кораби и железни мъже, а не обратното, в което са се превърнали сега. И както толкова много старшини от своята ера, Мъгс Съливан следваше правилото, което аз наричам Първи морски закон на Ев Барет и който се свежда до идеята, че ние всички имаме задължението да предаваме своите знания и традиции на всяко следващо поколение моряци. Все по-трудно и по-трудно е в наше време да се намерят старшини, които практикуват закона на Барет. Но когато старшина Мъгс Съливан служеше, Военноморските сили живееха съобразно този закон.
Той ме остави да седя и изпускам пара в продължение на две бири време. Когато вече не можеше да търпи тишината, се наведе напред в своя фотьойл и надвеси към мен голямата си челюст на булдог-водолаз с меко изражение.
— Окей, гаден Ричард — каза той, — какъв е шибаният проблем? Не си пропътувал всичкото това разстояние само за да ядеш от проклетото ми уисконсинско сирене и да пиеш от проклетата ми супермаркетска бира.
Върнах се в Детройт малко преди обед. Гризача и Алигатора чакаха с новини. Е, всъщност чакаха с една огромна смрадлива торба с Кони Айлъндчета. Кони Айлъндчетата са местна детройтска храна. Тя представлява хотдог със свинско и говеждо и кой знае какво още, отрупан с чили, горчица, ряпа и лук, всичко това сервирано върху мек, лесен за сдъвкване, гнусен, приличен на кифла хляб. Два от тях осигуряват на организма толкова много метан, че стига за отопление на дома за цяла седмица. Аз като истински застъпник за околната среда изядох три. След това, тъй като момчетата искаха да ми покажат, а не да ми разкажат какво са открили, настаних задника си (а да не говорим за ауспуховата тръба) на задната седалка на колата под наем и тръгнахме към Ипсиланти — със свалени прозорци на всички врати.