Замълча. Пое си дъх.
— И знаеш ли какво? Ти ми показа пътя.
Преборих се с импулса да се размърдам, да отговоря. Какво говореше той, по дяволите? Знаех, че единственият начин да разбера е да го оставя да говори. Запазих мълчание.
— Ти — каза той. — Четох всички онези неща за Лондон — за оня шибан задник Брукфийлд. Той беше объркал всичко. Опитваше се да организира нещата до посиране.
Лицето му беше станало червено, а очите — като на някакъв шибан луд.
— Виж, това е грешката, която всички допускат. Организират — оставят следи. Действат по модел. Моделът е лошо нещо, нали? Те са конвенционални, мамицата им, Дик. Ти можеш да проследиш един модел. Но не можеш да проследиш хаоса. Хаосът просто става. Няма модел. Има само действие.
Наблюдавах го безмълвен. Той продължи да плещи.
— Никой не може да спре хаоса — никой освен мен. Мен. И ще го направя по свой начин — както по твоя начин. Знаеш какво да правиш — намираш ги и ги убиваш. Убиваш всички — животни, изменници, проклети бюрократи. Мисли за това като за изхвърляне на боклука.
Погледна ме, за да потърси някакво одобрение. Получи единствено празния ми поглед на потънал в размисъл зен будист. Реагира, като пое нова глътка напитка с кола, и продължи, като преглъщаше думите си:
— Но ти знаеш какво е необходимо за това. Бил си там. Иска се силен юмрук. Абсолютна сила. Сега наричай го, както си пожелаеш, но, по дяволите, момче — аз му викам динамично правит’ство. Онези задници го наричат с други думи — авторитарно, фашистко, тоталитарно, — е, да им го начукам. Мама му стара, точно това й трябва на тази страна. Доза английска сол. Политическа клизма. Ново начало. Знаеш ли какво си мисля? Според мен Конгресът трябва да иде по дяволите — с всичките онези надути копелета, дето отнемат правата ни. По дяволите да върви и съдебната система — шибани путкогъзи съдии, които нямат твърдо мнение по никой въпрос. И по дяволите всички чекове и балансови отчети — те и без това от петдесет години насам не вършат никаква работа. Не ни трябват. Никак.
Пресуши напитката си и отново си наля. Очите му вече блестяха и се чудех колко ли беше изпил преди това.
— Знаеш ли защо ще стана президент? — зададе ми риторичен въпрос той.
Не реагирах.
Това нямаше значение — не можеше да се стърпи да ми каже:
— Защото ми стиска да направя каквото трябва — да заставя Америка да разбере колко много се нуждае от мен. А тя се нуждае от мен, Дик — от нас, от нашия тип водачество.
Направи достатъчно дълга пауза, за да си поеме дъх и да отпие от напитката си.
— Знаеш ли, като погледна онзи слабохарактерен путьо в Белия дом — провлече той, — ми се гади. Повръща ми се. Той е само един дезертьор от редовна военна служба, прави каквото му каже оная работа на жена му, пуши марихуана и гони мацките. Страхливец, Дик, страхливец е. Знаеш ли какво означава това? Това означава, че не може да ми бъде командващ и аз не съм длъжен да се подчинявам на проклетите му заповеди, да следвам проклетите му укази или да уважавам проклетите му закони.
Е, приятели, това не е вярно. Президентът може да е страхливец, да е дезертьор от редовна военна служба, да прави каквото му каже оная работа на жена му, да пуши марихуана и да гони мацките — и ако е такъв, то разкарайте кучия му син, гласувайте да се махне от кабинета си (или, което е по-добре, не гласувайте за влизането му там).
Но президентът е върховният главнокомандващ. Точка. Край. И аз разбирах какво беше предвидил за нас Строхаус. Всичките липсващи оръжия щяха да заминат при наркобандитите, откачените, параноиците. И докато ФБР и останалите търсят структура, шаблон, някакъв главен план, всичките тези хиляди въоръжени и опасни откачени задници ще бъдат там, навън, и ще стрелят и плячкосват благодарение на Л. К. Строхаус.
Л. К. беше прав за едно. Това със сигурност щеше да обърне шибаната Америка надолу с главата.
Но Л. К. искаше да направи повече. Той търсеше начин да насърчи същия вид революция отдолу нагоре, каквато се надяваше да направи Чарли Мейсън72 в края на шестдесетте години. Мейсън я наричаше миш-маш. Разбира се, Чарли си беше луд. Откачен. Психар. Социопат.