— Казвай.
— Можеш ли да ги провериш със скенера — виж какво правят тук, дяволите да ги вземат.
— Дадено.
Вятърът се усили. Свих се в ремаркето и започнах да чакам.
Дванадесет минути по-късно Мъгс се обади:
— Начукаха ни го. Трябва да са на някаква кодирана тактическа честота, защото не мога нищо да хвана, а изтърках шибаните копчета на скенера.
Дотук с технологиите.
— Капитане… — отново чух Пачия крак.
— Да.
— Втора кола — комби — току-що паркира в горния край на червената алея под мен и е с лице към един часа. Мисля, че и вътре има четирима.
Понечих да кажа нещо, когато Пачия крак ме прекъсна с пресипнал шепот:
— Трети автомобил. Фургон. Виждам двама. Карат към черно единадесет, покрай теб.
Това си беше шибана засада. Не можеше да е друго.
— Дръж ме в течение.
Отново се прибрах дълбоко навътре в ремаркето, просто за в случай, че задниците носеха бинокли за нощно виждане.
По дяволите — предстоеше дълга, студена нощ. Нека поясня случая. Предстоеше дълга, студена нощ за нас. За ФБР предстоеше дълга топла нощ.
Защо казвам това ли? Защото те седяха в проклетите си коли с включени двигатели и парно и със затворени прозорци, от което, разбира се, се виждаха като щръкнали измръзнали пишки, каквито са.
Е, честно казано, приятели, засадите не се правят така. Не, ако всъщност искаш да заловиш лошите. Защо? Защото, ако мистър престъпник има коефициент на интелигентност над 10, ще обиколи района. А когато го направи, ще види тълпа задници, седнали в автомобилите с включени на празен ход двигатели и с множество антени по необичайни места — превозни средства, които, както вече обясних, се виждат много лесно през зимата, — и ще си вдигне така добре познатите гълъби.
Погледнах часовника си. 20:35. Все още беше рано — по четрилентовия булевард пред склада се движеше стабилен поток от автомобили. Магазинът „7-11“75 надолу по улицата въртеше пъргав бизнес. Ако аз бях от лошите, нямаше да атакувам това място до след полунощ, когато нещата утихнат. Това ми даваше малко място за движение.
Досетих се за още нещо.
— Мъгс?
Гласът му веднага отговори:
— Да, Ричард, прогнил заднико.
Ех, още ме обичаше.
— Има ли нещо друго на скенера, старшина?
— Не. Обичайния радиотрафик. Един полицай от щатската полиция намерил открадната кола при Милано. Имаше сбиване в една пицария в района Ан Арбър.
— А има ли нещо за нашите приятели тук, в Ипсиланти?
— Доста активна дейност с код 6 в „Кентъки фрайд чикън“ на шосе 23 — Мъгс използваше полицейски жаргон, за да ми каже, че тълпа сини ризи си купуваха вечеря на щанд на KFC — и някакъв идиот се хлъзнал върху заледен участък и спрял в двора на някой си — докарали са кола на пътна помощ. Но освен това няма нищо. Тихо е.
— Това как ти се струва? — попитах Мъгс.
Замълча и помисли, преди да отговори.
— Сега като ми казваш, мисля, че е странно, Ричард. Много странно.
И аз бях помислил точно същото. Нека обясня защо. Вижте, обикновено ФБР координира всичките си ходове с местните сили на реда. Това е така, защото в миналото е имало някои доста неприятни тестикулни сътресения между местните полицаи и специалните агенти, когато лявата топка не се люлее в посоката на дясната.
В наше време ФБР трябваше да уведомява местните сили на реда за всяко мероприятие и да иска подкрепа — освен в онези малко случаи, когато се смята, че местните са част от проблема.
Освен това съществува и втори факт — повечето полицаи са известни с бъбривостта си кучи синове. По време на засади винаги са на радиото — майтапят се един с друг, пускат клюки, разказват си мръсни полицейски вицове и си бъбрят. Сякаш подслушваш някаква проклета дуплексна линия. Дори ако колите на ФБР поддържат радиотишина на тайните си засекретени тактически честоти, местните си говорят.
Но тази вечер нямаше приказливи полицаи. Смених честотите и събудих Док Трембли в мотела. От тона му съдех, че сигурно беше сънувал двумесечния си еротичен сън.
Мърмореше. Сърдеше се. Оплакваше се. Нарече ме beahyiem — жаргон от улиците на Кайро за човек, който е такъв шибан идиот, че дори не може да ходи сам, — но стана от леглото и събуди останалите мои весели мародери.
Не исках да поемам никакви рискове. Уондър и Мъгс бяха преминали покрай форда. Едно второ преминаване можеше да ги издаде. Но ние имахме четири коли под наем. Исках момчетата ми да опаковат багажа си бързо — нямаше смисъл да рискуваме управителят на мотела да си помисли, че сме подозрителни задници и да потърси местните полицаи. Ако имаше подкрепящи полицейски екипи, щях да знам нещо. Ако нямаше, то значи агентите действаха самостоятелно.