— До бордюра.
— Така си и мислех — усмихна се многозначително той. — Проверяват си шестицата. Лентата до бордюра не се качва на шосето.
Продължи да кара бавно.
— Хората във форда вероятно ни гледат, за да видят какво ще направим.
Пробутваха ни деветнадесетото правило на Робърт Роджър. Инстинктивно се обърнах в седалката си и погледнах през задното стъкло. Разбира се, нищо не можех да видя.
Сякаш по поръчка гласът на Уондър се чу по радиото:
— Един изскочи от форда и гледа към вас.
По дяволите, разкриха ли ни?
— Мини покрай тях и изчезвай на майната си, да не те виждат — бързо му отговорих аз.
— Знам, Дик, знам.
В гласа на Уондър се долавяше напрегнатост и съжалих, че му се бях сопнал. Тая игра я знаеше така добре, както и аз и не трябваше да му се казва какво да прави.
Сега бордовият камион зави надясно на първото кръстовище. Мъгс продължаваше да кара бавно.
— Наведи се — каза ми той.
Наведох се. Знам кога да приема „да“ за отговор. Това става, когато старшината ти каже да правиш нещо.
Мъгс премина бързо през кръстовището, като провери огледалото за задно виждане. Изправих се. Стигнахме едно кръстовище. Очаквах да завие надясно. Вместо това той продължи право напред.
— Мъгс…
— Още могат да ни видят от надлеза, задник такъв — обясни той, а гневният му тон беше съвсем като на Ев Барет в добър ден. Завихме надясно по едно отклонение.
— Сега — каза той и натисна газта докрай. Вдигна шестдесет мили по правия участък, а след това рязко натисна спирачката, когато приближихме второ кръстовище, като хлъзна колата умело по завоя надясно, хванал волана с една ръка с увереността на стар шофьор на патрулна кола.
Малко след като взехме завоя, изключи фаровете.
— Минаваме по дългия път около зоната, която наблюдава фордът — обясни той. — Ще ги хванем от задната страна — те имат ограничение от петнадесет мили в час през селото пред себе си и затова ще ги изпреварим.
И ги изпреварихме — с около четиридесет и пет секунди. Те излязоха от пътя от Грийнфийлд вилидж, завиха надясно, минаха три четвърти миля назад по авеню „Мичиган“ и отново свиха надясно. Ние с Мъгс ги следяхме до кръстовището. Скочих от колата, изтичах до ъгъла, надникнах и с бинокъла за нощно виждане наблюдавах как камионът бавно мина край форда и продължи на изток.
02:00. Стигнаха до центъра на града, като се движеха на изток, заобиколиха парк „Лафайет“ и се качиха по широко авеню, наречено „Гратоит“. Камионът и фордът се отклониха от главния път по една уличка, водеща към огромен, претъпкан открит площад, пълен с осветени с прожектори сергии.
— Какво става бе, мамицата му? — попитах Мъгс.
— Източния пазар — обясни той. — Главния градски пазар за храни на едро.
— Колко изхода има?
— Може би шест — отговори Мъгс, — ако не броим алеите.
Мама му стара. Движението ми напомняше за Кайро в лош ден или за кубчето на Рубик — непрекъснати объркващи смени на автомобили, пешеходци и камионетки, които се движеха в поток без видима логика. Нашата цел беше да намерим шест превозни средства пред себе си, и то веднага. Но един фургон излизаше на заден ход, като ни препречваше пътя и пречеше да се доближим до плячката си.
— Уондър…
— Да.
— Хайде да ги проверим пеша.
— Добре.
Извърнах се в седалката си и видях Гадния, който излезе от колата на Уондър, спряла зад три-четири коли зад нас, и си проправи път през хаоса покрай Мъгс и мен. Спря се достатъчно дълго, за да хвърли малко пари на един продавач на храна, да вземе една шварма81, да изсипе лют сос върху нея, да грабне шепа салфетки и да продължи напред.
Сега може да си помислите, че губеше време. Аз знаех по-добре какво прави — търсеше прикритие. Човек използва каквото има подръка. А на пазара това е храната.
Друг фургон се вмъкна пред нас, удари се в колата пред себе си и всичко спря, защото шибаните шофьори излязоха, за да огледат щетите.
— Чери…
— Да.
— Къде си?
— При отклонението, капитане. Седя на — замълча, докато се огледа — авеню „Гратоит“.
— Стой където си. Тук е невъзможно да се кара. — Обърнах се към Мъгс: — Може ли да заобиколи пазара?
— Възможно е — отговори Мъгс. — Оттам има път — води до междущатско шосе 94 или до 75. Но аз бих го оставил там, където е сега — от „Гратоит“ има повече възможности, отколкото ако заобиколи.