Това, както казват, беше нашият сигнал. Помните ли всичките чудесни рисувани филми на „Уорнър брадърс“, където Зек вълкът и Уили койотът обикалят и гледат. Сещате се — онзи се прокрадва на пръсти зад някое дърво и изведнъж показва нос иззад съседно дърво — което е на пет метра встрани. Е, приятели, така се движат и тюлените. Само че не го правим на пръсти, както Уили или Зек, защото краката ни са твърде големи и имаме противопоставени пръсти, а освен това ни е по-трудно да нарушаваме законите на физиката.
Ако говорим малко по-сериозно, част от процеса на превръщане в тюлен се състои в научаване на начини за по-недоловимо придвижване. От ранните дни във Виетнам, когато тюлените провеждаха тихи нощни операции по отвличане на мистър Чарли84, до незаконните набези, които провеждах срещу танга по целия свят, целта оставаше една и съща — да дойдем, да си свършим работата и да си отидем, без никой да разбере, че сме били там.
Изпълнението на тази цел винаги е било по-лесно извън града, отколкото в него. Сред природата човек може да проникне, като използва терена в своя полза — реките и потоците позволяват да се промъкнете до врага си незабелязано. Растителността предлага отлично прикритие, като скрива и движенията ви. В града достъпът по принцип е ограничен до улици, алеи, покриви или канализация. Естествените прикрития са по-малко, а и съществува много по-голяма вероятност да бъдете забелязани от случаен минувач, когато се приближавате към целта си.
Все пак, ако следвате моите три основни правила за нощните операции в населени места, вероятно ще успеете да стигнете там, закъдето сте тръгнали, и то цели.
• Правило първо: Винаги бъдете приведен, защото един силует представлява страхотна мишена за врага.
• Правило второ: Избягвайте откритите пространства, освен ако това не е абсолютно необходимо. Аз може да не съм най-любезният и сълзлив човек на света, но когато съм в подобни ситуации, ставам голям почитател на прегръщането на стени и засмукването на цимент и мазилка.
• Правило трето: Движете се бавно. Колкото повече внимавате, толкова по-малко внимание ще привлечете.
Тъй като вярвам в собствените си заповеди, доброволно избрах двамата с Уондър да направим малкия си набег, а Чери, Пачия крак и Гадния да осигуряват тилова подкрепа. Реших така, защото през годините сме работили така тясно с Уондър, че всъщност вече не е необходимо да говорим — ние сме като двойка стари съпрузи, които разчитат езика на телата си, че и дъха си.
Като бивш разузнавач от Морската пехота, Уондър поведе. Прокрадна се по алеята като катерица на лакти и колене, движеше се бавно, но решително покрай рядка, изгнила дървена ограда и използваше тъмнината максимално в своя полза. Аз го следвах на два метра, доволен да играя на настиганица.
Една от причините с удоволствие да оставя Уондър да води беше, че пълзенето ни нямаше да бъде от приятните. В алеи като тази се събира изобилие от гадни предмети. Затова експедицията ни беше удължена поради счупени стъкла, гниещи боклуци, както и други по-цветисти вещества, които е най-добре да пропуснем в описанието си, но не и в мисълта си. Тъй като той беше пръв, щеше да премине през тях внимателно, а аз, като забележа движението на тялото му — помните ли колко добре мога да разчитам жестовете му? — щях да заобиколя гадните неща. Нашият преход тази вечер беше по-труден поради факта, че пътеката ни преминаваше през купчини покрит със сажди и мръсотия сняг, който прикриваше гореупоменатите неща.
Бяхме излазили като червеи около тридесет неприятни метра, когато вратата се отвори и един от скокльовците показа глава, сякаш беше дочул нещо. Излезе отвън и затвори вратата зад себе си, прекъсвайки светлината. Постоя там, за да свикнат очите му с тъмното, дръпна от цигарата си, изпика се в посока на алеята — и зяпна точно в мен. В такива случаи има само един начин да реагираш. Извръщаш очи малко, за да избегнеш всякакъв контакт. Не се движиш, не дишаш и не мигаш. И с всяка молекула на сърцето, душата и мозъка си вярваш „Аз съм невидим“.
А, Марчинко сан, вие произнасяте още от тези психовоински лайна, които винаги се опитвате да ни натрапите. Хайде стига вече.
Не, попова лъжичко — чети и учи. Един от първите уроци в школите по ОУСБ — Оцеляване, Убягване, Съпротива и Бягство, — на които бойците диверсанти ходят редовно, е как да реагираш, когато, изглежда, си открит.