На това аз му казвам добра работа за вечерта. Погледнах през предното стъкло към нашия малък конвой. В съседната линия Алигатора Шепард докосна бейзболната си шапка в небрежен поздрав и аз му отвърнах небрежно. Шестдесет метра пред мен в мрачната сутрин Док Трембли долови погледа ми и ми показа неясен среден пръст. Веднага му го върнах.
Позволи ми да направя достатъчно дълга пауза, нежни читателю, за да ти кажа една проста и в същото време мъдра истина. Не съществува толкова силно чувство, така дълбоко удовлетворение, както невероятното опиянение от това да поведеш страхотните си воини в бой. Ако си го правил, знаеш точно за какво говоря. Ако не си, никога няма и да разбереш.
Разсветляваше се, когато прекосихме река Охайо на обиколното шосе 275, и продължихме да караме след полувлекача в посока на юг с постоянна скорост от сто и двадесет километра в час. Вече ми доскучаваше. Изпих още една чаша кафе, облегнах се назад и заспах.
— Скипере… — Гадния ме потупа по рамото и аз се разсъних.
— Какво има?
— Отбиват от междущатското шосе.
— Ние къде сме?
— На около дванадесет мили северно от Лексингтън. В някакво градче на име Садиевил. Те са на около две мили пред нас.
Протегнах се с прозявка. Време беше за работа.
Всички искаха да спрат за гърнето, но трябваше да го правим на смени. Нашият екипаж трябваше да следи отблизо, докато Док в колата си и Алигатора със своята щяха да изостанат за тилова подкрепа. След като аз и момчетата ми излеехме взетото под наем кафе в тоалетната, щяхме да си сменим местата.
Обърнах се към Гадния:
— Надмини Алигатора. Ще застанем зад камиона.
Взех радиотелефона, натиснах бутона за излъчване и казах на Пачия крак и Чери да останат с комбито, но да му дадат малко аванс. Не исках никой да ни забележи. Не и тук.
Изпълнихме един плавен преход и наблюдавахме как влекачът с полуремаркето се вмъкна с усилие в огромния паркинг, запазен за камиони-влекачи, докато Алигатора и Пик откараха своите шевролети до бензиностанцията, за да напълнят резервоарите си. Гадния вкара нашия седан в удобно място, откъдето можехме да наблюдаваме тоалетните, лавките за бърза храна и магазините на шофьорите и да виждаме камиона.
Веднъж, когато работих като едноавтомобилен съгледвач в Италия заедно с „ТЮЛЕН-група 6“, изгорях, защото с момчетата си бях последвал шофьора и помощника му в закусвалнята в огромната спирка за почивка до Понте корво на автострадата A2 между Рим и Неапол. Гледахме ги как ядат своите uovi — яйца, — мляскат филийки с marmellata86 и пият cafe latte87, сякаш разполагаха с всичкото време на света. Което си беше точно така. И защо?
Защото в страничната сграда бяха чакали нов шофьор и помощник и докато ние следвахме стария екипаж в ristorante88, новите момчета са чакали да напуснем сцената, след това са се промъкнали в камиона и весело са си заминали, оставяйки ни нахранени и стиснали увисналите си salsicci89 в жалките си тюленски лапи.
Затова си знаех урока — и нямаше да допусна пак да ме ужилят. Вече винаги наблюдавам екипажа и камиона. И си осигурявам подкрепа за в случай, че мистър Мърфи реши да излезе на сцената. Алигатора и Гризача, които бяха напълнили резервоарите си и паркирали до южния изход, и Док, Малката бира и Пик, които преминаха с пълна газ, стояха на пост от северната страна. Нямаше начин тези задници да ми се измъкнат.
Навих косата си под бейзболната шапка, отидох със спокойна стъпка към мъжката тоалетна, изстисках гущера си, след което се възползвах доста обилно от мивката, сапуна и тоалетната хартия, за да отмия от лицето и ръцете си остатъците от черния камуфлажен крем, който бях носил предишната вечер.
След това, чист (и гаден), се изсуших, отидох в магазина, откъдето купих вестник и дузина литиеви батерии за клетъчните телефони и радиотелефоните със секретни честоти, и се върнах в колата, за да освободя Гадния. Докато той се занимаваше с важни дела, аз вкарах колата в бензиностанцията и я заредих.
Нашият екипаж свърши почивката си и се сменихме с другите. Лицето на Малката бира, когато той тръгваше към кенефа, изразяваше единствено мъка. Гледах през бинокъла как три минути по-късно той излезе оттам с огромна усмивка на облекчение. Вдигна безмълвно палци към мен и се отправи към колата си.
Две минути по-късно огледах ресторанта през бинокъла с увеличение седем пъти и с тридесет и пет милиметрови лещи и видях Док Трембли, който минаваше през вратата. Но на неговото лице не се виждаше облекчена усмивка. Двамата с Док се познаваме от времето, когато бяхме моряци във флотата — двама изповръщани доброволно записали се, чиято идея за добро прекарване на времето се ограничаваше до каса бира, маце в леглото и хубав кръчмарски побой. Виждал съм Док във всякакви обстоятелства. Но никога не бях го виждал така объркан и обезумял, както сега. Излезе от района на мястото за почивка с див поглед — очите му шареха навсякъде. Когато не видя каквото търсеше, изтича към колата.