• ЯЛИЛПЛ три. Нямаха представа за Мъгс Съливан и неговата мрежа от пенсионирани старшини. Мъгс беше моят таен коз, центърът на моята подземна спасителна мрежа.
• ЯЛИЛПЛ четири. Групата ми включваше и Стиви Уондър с издръжливия си преносим компютър, което значеше, че имах анален достъп до „Интелинк“, за което никой не знаеше. Възможността на Уондър да търси и изпраща информация ми даваше много глави преднина пред конкуренцията, защото знаех за мисленето и тактиката им.
По дяволите, колкото повече се замислях за това, толкова повече ситуацията ми изглеждаше по-добра от тяхната. Точно така. Съвсем сигурно. Гарантирам. (Да, а казвал ли съм ви напоследък, че вярвам, че има Дядо Мраз и че Кърмит и мис Пиги ще се оженят?93)
Време беше да тръгваме на работа. Взех втория клетъчен телефон от Алигатора Шепард и се обадих на Мъгс. Той все още не се беше прибрал у дома си и затова оставих съобщение на секретаря.
След това се обадих до собствения си клетъчен телефон у дома и набрах секретната линия — това е програмируем клетъчен телефон, който ми направиха от „С3 Системс“ и който си пазя като сувенир от „Зелената група“. Може да работи по целия свят, без да бъде проследен, или поне не е лесно. Телефонът иззвъня три пъти, след което един дрезгав глас каза:
— Вилата.
Това е гласът на Брад. Брад е бивш морски пехотинец от Кемп Дейвид, който ми охранява къщата и района три дни в седмицата, патрулира из двестате акра, пълни със змии и езера, и наблюдава къщата ми със същото безупречно внимание за детайли, с което охраняваше президентското убежище за уикенда. През другите два дни върши досущ същото на едно секретно място, което се нарича Земя нула и се намира върху една издълбана част на планината Блу Ридж с кодово име „Водопада на ковчега“ в мястото, където Вирджиния става Западна такава.
— Аз съм. Ситуация?
— Кофти — отговори Брад. — Има тълпа гадове от данъчното до входната порта. Седят си и потят стъклата на колите си.
— Да, така си мислех. Не се притеснявай.
— Няма проблеми. Преди около час дойде и един от онези сиви микробуси на телефонната компания — спряха и поговориха с онези с изпотените стъкла, а след това отминаха. Аз излязох през задната врата, минах през гората — сещаш се, точно където изворчето се влива в потока, — и погледнах. И познай какво правят? Играеха си с телефонните линии, Дик.
Това можеше да се очаква. Но не можеха да си играят с линията, по която разговарях сега.
— Добре.
— Е? — чакаше той. Знаех какво иска да чуе. Чакаше да му кажа, че може да иде при шкафа, където държа експлозивите, да вземе малко „C4“ и да го пъхне в ауспуховите им тръби, където не огрява слънце, и да гледа как федералите литват във въздуха. Брад е от запада, където не изпитват особено уважение към данъчните.
Но това нямаше да стане — или поне не днес. Казах му какво искам. Нямаше нужда да повтарям. Брад си го бива.
Затворих телефона и му оставих петнадесет минути, за да програмира телефона. Не беше правил такова нещо досега, но то бе просто, стига да внимаваш да не пропуснеш нещо. Девет минути по-късно моят телефон звънна.
— Здрасти… Брад се обажда. Направих всичко. Готов си.
— Страхотно.
Затворих телефона. Сега можех да се обадя на Свещеника — не по секретния му телефон (който можеше да бъде проследен), а чрез линиите на къщата ми. Но нямаше да говоря оттук. Ако го направех, щеше веднага да разбере, че съм преодолял програмата за проследяване. И все пак трябваше да знам какво става, по дяволите, защото всичко се превръщаше в осиране с многократно действие, каквото дори аз не бях виждал.
Набрах номера на дома си. Изчаках да се свържа и клетъчният телефон на „С3“ започна да предава поредицата, която Брад бе програмирал в него.
Телефонът на Свещеника избррръмча. Казах паролата си и ме свързаха. Секундите минаваха.
Аз се обадих първи:
— Не го направих аз.
Мълчанието от другата страна ми говореше, че или не е убеден, или че с него има някой. Продължих да гледам секундната стрелка на часовника си. Едно предварително търсене отнема около четиридесет и пет секунди — ако си се приготвил. Приемах за сигурно, че Свещеника е готов. Накрая се обади: