Бяхме наели колите и закупили телефоните с фалшиви имена. Имахме достатъчно пари в брой за няколко седмици — ако поддържахме бюджетна дисциплина. Заповедта за арест се отнасяше за мен, което означаваше, че моите момчета можеха в по-малка или по-голяма степен да се движат необезпокоявани. Единственият голям проблем за решаване беше моето добре използвано, прекалено захабено и в момента контузено словашко лице, което гледа намръщено от кориците на повече от два милиона обложки на книги, както и от телевизионните новини и вестниците благодарение на федералното правителство.
Трябваше да променя външния си вид. След хуя лицето ми е най-добре запомнящата се особеност — а очите ми са най-силният елемент на това лице. Следователно трябваше да направя нещо, за да отклоня вниманието от тях. Разбира се, можех да си обръсна брадата, да си подрежа веждите и да държа косата си под шапка. Но само това няма да е достатъчно, за да ме направи невидим. Хората ще ме поглеждат — и ще ме познават по очите.
Знам, че това, което казвам, е вярно поради един инцидент, който възникна преди няколко години, когато елементи на ПКК — кюрдската работническа партия, една малка марксистка терористична група ултранационалисти, подкрепяни от Ирак и Сирия — нападнаха подслушвателна станция на Следствената служба на Военноморските сили, парадираща като радарна инсталация на НАТО в Мардин, Турция, което е близо до сирийската граница. Двама души от Агенция Несъществуваща бяха убити с една ракетна граната. В онези дни имахме президент, който позволяваше да отвръщаме, ако наши хора биват убити, и „Червената клетка“, която провеждаше учение с охраната в базата на НАТО в Сигонела, Сицилия, бе пусната от клетката си, за да неутрализира престъпниците.
Това е предисторията. Оставих шестима души да довършат учението, опаковах рязания си заглушен пистолет „Ругер Марк-II“ двадесет и втори калибър, и петдесет от най-добрите дозвукови патрони на фирма „Илей“ с кух връх, взех със себе си Док Трембли за морална подкрепа (а той взе със себе си своята миниснайпер пушка в случай, че се нуждая от нещо повече) и отидох на лов.
Е, не отидох на лов веднага. В края на краищата това беше Близкият изток, който работи в параметрите на собствените си традиции и обичаи — а да не говорим и за онзи, да кажем, безгрижен начин на работа, която може да се свърши и ma ’lesh или mañana96. По тази причина бяха необходими цели шест дълги седмици за нашите разузнавателни агенции да подбутват турците в правилна посока (убеждавайки ги по всеки сантиметър от пътя, че всичко това е тяхна собствена идея) и накрая да намерят висшия екзекутор на ППК, един кретен на име Цетен Абас в малък град до сирийската граница (населяван предимно от кюрди), наречен Аин Дивар.
Най-после ни качиха в един натовски самолет „C-9“ и отлетяхме за Диарбекир, където ни взеха две коли с випускници на МИТ (не, не компютърни очилатковци от Кеймбридж, Масачузетс97. Съкращението означава Milli Istihbarat Teskilati, което, както всеки в Анадола може да ви каже, означава „Турска разузнавателна организация“.) По време на пътуването ни дадоха своите папки. Своите тънки папки. Своите болезнено тънки папки. Цетен кретенът може дълго време да е бил в списъка на търсените лица на турското разузнаване, но МИТ не знаеха много за него. А и не бяха го виждали почти десет години — по тази причина единствените снимки, които можеха да ми покажат, бяха едрозърнеста осемгодишна снимка, направена от разузнавач, и паспортна снимка от времето, когато е бил на седемнадесет — преди повече от тринадесет години.
Водещият офицер от МИТ ни каза, че са изпратили агенти, запознати със снимката, в град Аин Дивар отвъд границата — факт, който ме накара да се чувствам доста нервен, защото това означаваше, че нашата плячка е нащрек, — но Цетен не се виждал никъде. Каза с извинителен тон, че двамата с Док сигурно сме дошли за зелен терористки хайвер.
Аз обаче имах друга информация. Но за да играя играта съгласно местните правила, вдигнах ръце и започнах да обяснявам колко съжалявам за това. Разбира се, добавих, че ще преминем границата така или иначе и Inshallah — останалото ще бъде воля на Аллаха. Това остави хората от МИТ доволни. Отидохме на юг към малкото градче Мидят, където пихме малки чашки сладко турско кафе, последвано от огромни чаши арак — това е анасонова напитка с доста голям градус. След шест часа арак и кафе, кафе и арак и арак и арак, убедихме МИТ да ни оставят, за да можем да се промъкнем анонимно. Някак си два мерцедеса седан 500 и осем души с еднакви кафяви костюми в район, където средната годишна заплата е под 988 долара, привличат нежелано внимание.