Двамата с Док наехме стая в един хотел без звезди. На следващата сутрин си купихме местни дрехи от една удобна вехтошарска лавка. После, след закуска със сладък чай, кисело мляко, чесън и краставици, се качихме на древния автобус, който съсипа бъбреците ни, докато подскачаше, мяташе се и се удряше по надупчения път към Чизре — град с около две хиляди души население на двеста и петдесет метра от Аин Дивар отвъд границата.
Първата вечер със снимките в ръка — е, не точно в ръка, но безопасно сгънати в пояса на моите груби кюрдски дрехи до пистолета — се пъхнах под граничната ограда с остра като бръснач тел в горния край и се залових за работа. Аин Дивар беше типично северносирийско загубено село. Имаше една-единствена главна улица и три странични улички. Плоските двуетажни къщи с балкони (магазини на първи етаж, жилища отгоре) имаха от онези телевизионни антени, които са изработени от ковано желязо и приличат на айфеловата кула. „Стъргалото“ нямаше настилка. Половин дузина войници с ръце, свити около автомати „АК-47“, седяха по улицата или по входните врати със същите отпуснати рамене и кокалести фигури, които успяват да постигнат във всяка страна от третия и четвъртия свят — от Парагвай до Пакистан. Къде, по дяволите, дават проклетите уроци за тази поза?
Имаше три магазинчета за шишчета от козе и агнешко месо. Наблизо се намираха две мърляви кафенета, пълни с мъже, които пият чай, четат вестници отпреди седмица, пушат наргилета в пълни с вода тръби и разговарят. Във второто от тях видях своята цел — седеше на ниско квадратно столче и играеше mahbuz, местна версия на шеш беш, или табла.
Почти никак не приличаше на човека, чиито снимки се намираха в дрехата ми. Подстригал беше дългата си коса както иранските шиити. Окастрил беше дългата си брада почти до кожата като на Ясер Арафат. Загубил беше от теглото си — кръглото невинно лице от снимката бе заменено от кокалест, аскетичен образ.
Всичко това беше се променило. Но той не можеше да скрие очите си — своите ярки, изгарящи хипнотични очи. Очите на водач, на гадател, на фанатик. Очите на Цетен Абас може и да са били огледало към душата му, но също така те го издадоха.
Три часа по-късно, когато се претърколих в безопасност под оградата в Турция, Цетен беше мъртъв. А аз бях научил един урок за това как да се крия на открито, който щях да нося със себе си за цял живот.
Лошите преминаха с вдигнати платна през Атланта, префучаха през Валдоста и спряха достатъчно дълго, за да си купят хотдог от микровълнова печка, да източат гущерите си и да презаредят в Лейк сити, Флорида, на четиридесет мили от границата с Джорджия. След това натиснаха добре износения педал до добре износената дупка и се стрелнаха около Гейнисвил, през Окала и край Трилби и след три часа яко каране, оживено от участъци с гъста, непрозрачна мъгла и хлъзгав път, се шмугнаха по инерция в северните квартали на Тампа. Държахме се на четвърт до половин миля назад и сменяхме местата си, без да изпускаме маяка от очи, и проверявахме дали не сме следени. Богът на войната не гледа с добри очи на тюлените, които допускат да бъдат вкарани в засада.
Вече бях без брада. Подстригал бях надвисналите си вежди и загубих патриархалния вид на антиобществен тип като Джозеф Сталин (или може би дядо ми по майчина линия, Джо Павлик). За случая носех тоалет, който момчетата бяха купували парче по парче през изминалите единадесет часа: зелена бейзболна шапка с надпис „Джон Диър“98, широки дънки, лимоненожълта риза за голф с джобче и — спомняте си какво ви разказах за Цетен кретена — малко пресен черен дроб.
Не се смейте. Както казва свещената ми майка, Емили, черният дроб е полезен.
Тя го готви с лук и бекон. Моята рецепта — малко по-екзотична — е следната. Вземате парче пресен говежди черен дроб с размерите на сребърен долар, плясвате го върху скулата до окото си, завивате го спретнато в марля, като внимавате частично да покриете и окото си, завързвате я надеждно и я оставяте на мира.
Кръвта от черния дроб ще се просмуче през марлята, след това ще се съсири. Вие ще изглеждате така, сякаш сте били подложени на много неприятна хирургична операция — от онези, дето карат хората да отвръщат очи от лицето си. Което, разбира се, е точно каквото исках от тях.