Да, издирваха ме. Да, неразумно беше, но нямаше начин проклетият камион да се измъкне от мен. Не и сега.
— Карай след шибания камион — казах.
Уондър сви рамене.
— Тъй вярно, сър — изръмжа той, произнасяйки думата сър така, сякаш ме псуваше. Настъпи газта до дупка. Подпалихме гумите, префучахме на жълто, засилихме се през четирите платна с бибипкащи коли и минахме през портала с ръкомахане и сърцати викове: „Давай, Силвър“101.
Оставили бяхме другите в колите им. Но нищо — те можеха да следят комбито. Гадния погледна през задното стъкло. Пазителката на портала не изглеждаше особено притеснена от нашето поведение — или поне не беше посегнала към телефона. Забавихме далеч под ограничението от двадесет и пет мили в час, оставихме две коли да застанат между нас и плячката ни и продължихме. Влекачът измина по главния път на юг около четвърт миля край складове и съоръжения за съхранение на разни неща. Преди да стигне до щаба на ЦЕНТКОМ, където би могъл да привлече внимание, сви наляво по един път, водещ край редица двойно широки ремаркета, накичени с ултрависокочестотни и свръхвисокочестотни антени, както и четиридесет и пет сантиметрови чинии-приемници.
Оттам влекачът с лазене продължи през широка бетонна площадка пред един хангар, в който знаех, че се пазят самолети „C-4“. След това отново зави на юг и мина по тесен път със складове и навеси за оборудване. Направи широк ляв завой и се качи по една асфалтирана артерия с две платна, по която на всеки сто метра пишеше „САМО ЗА СЛУЖЕБНИ АВТОМОБИЛИ“. Познавах и тази артерия. Тя свършваше точно до една от двете огромни бетонни площадки в Макдил — товаро-разтоварните зони на базата, — които се намираха точно зад двуетажната сграда на щаба на СОКОМ. Там нямаше място да скриеш нищо, но пък се виждаха хора, които прииждаха насам от всички посоки.
Онези хора си проверяваха шестицата, а не скатаваха стоката си, обаче аз не мислех да се оставям да ме заловят.
Право напред имаше еднопосочна улица.
— Отбий наляво тук — казах на Уондър.
— Това не е нашият път.
— Е, и?
Той изохка. Но зави.
— И сега какво?
— Карай по тази улица, докато стигнем една пътека като полумесец. Прекоси я — там ще има знак „Стоп“. Карай направо, а след това завий надясно на първата пресечка веднага след пилона със знамето.
Уондър закара шевролета според указанията. Преминахме през тясна пътека между два хангара, покрай половин дузина комуникационни ремаркета, завихме надясно при един знак „Стоп“ и се показахме до една почиствана три пъти дневно и окосявана два пъти седмично полянка пред щаба на СОКОМ. Уличката с форма на полумесец се намираше точно пред нас — но беше блокирана от шибани оранжеви гумени конуси.
Асфалтираха я, по дяволите.
СНВО102. Посочих наляво.
— Заобиколи оттук…
Уондър ме изгледа мръснишки. Даде назад, обърна колата и се върна, откъдето бяхме дошли. Стигнахме стопа, завихме надясно, завихме надясно още веднъж и улицата свърши.
НСНО103. Даде назад, обърна колата и спря нос до нос с една кола на охраната.
НСОБВП104. Уондър подаде глава през прозореца, усмихна се грациозно и направи това, което никой истински мъж не прави — поиска да го насочат към пътя, който минава пред щаба на СОКОМ. Дори каза „Благодаря ви. Желая ви приятен ден“, след като получи указанията. Но не беше толкова учтив с мен.
Достатъчно лесно е да намериш пътя си, стига да знаеш къде си тръгнал. Два леви завоя и след тях десен. После минахме покрай хубавите палмови горички точно пред главния вход на СОКОМ.
Хвърлих един поглед и с удоволствие забелязах, че са направили някои подобрения от последния път, когато бях идвал. Широките, покрити колони пред входа — това е конструкция, под която се вкарва зареден с експлозиви камион и се взривява, като по този начин се събаря цялата сграда — сега беше преграден с две дузини бетонни стълбове за недопускане на терористи. Бяха боядисани в бяло и изглеждаха като два взвода новобранци джуджета в бели парадни униформи.
Направих жест с десния си палец и Уондър — скептичен, но с желание — зави надясно отново при далечния край на СОКОМ. Тръгнахме по тясна алея успоредно на сградата, завихме наляво и се качихме върху красивата, насипана с чакъл уличка, която преминаваше от задната врата на СОКОМ до паркинга при планетариума.
Планетариум ли, питате. Да — планетариум. Там паркират звездите.
101
Известна фраза от американския сериен уестърн „Самотният ездач“, от името на коня Силвър. — Б.пр.