Фредрик Браун
Специална личност
Значи тъй — имало на този свят един Хенли, Ал Хенли; и ако можехте да го видите, за нищо не света не бихте си помислили, че тоя човек става за каквото и да е. А ако пък знаехте как живееше допреди да долетят тези дариани, изобщо не бихте подозирали колко трябва да сме му благодарни.
Във въпросния съдбовен ден Хенли беше пиян. Не че този факт се отнася към групата на изключителните — Хенли беше вечно пиян и си бе поставил великата цел да не изтрезнее дори за миг, колкото и усилия да му струва това. Просто този ден не му бе останала нито пукната пара, нито приятел, който да му заеме. А кръгът на познатите бе толкова се стеснил, че смяташе за сполука, ако може да изкрънка двайсет и пет цента.
И настъпиха за Хенли кофти времена — налагаше се да извървява много мили, преди да срещне някоя позната физиономия с монети в джоба. А от тези дълги разходки се изтрезнява бързо и той се оказваше в положението на Алиса в Страната на огледалата — трябва да тичаш с всички сили, за да си оставаш на мястото…
Да просиш от непознати е шибана работа. Тузарите са винаги нащрек и инициативата ще свърши в отрезвителното; и тъй като там не дават и капка, по-добре е да се гръмнеш. На онова стъпало, до което се бе сринал Хенли — дванайсет часа без глътчица! — кошмарите са направо морави и в сравнение с тях алкохолният делириум е нищо работа!
Алкохолният делириум са всичко на всичко халюцинации. Ако не си кръгъл тъпанар, прекрасно знаеш, че всъщност няма никакви халюцинации. Понякога даже е развлекателно. Но моравите кошмари са си морави кошмари. А за да разбереш какво са това морави кошмари, трябва да изпиваш повече уиски, отколкото обикновеният смъртен човек може да вмести в себе си, и да го правиш това без никакво прекъсване години наред, а после изведнъж да ти затворят кранчето — като в затвор. Това е то морав кошмар.
От самата мисъл за морав кошмар Хенри започваше да го тресе. И затова се захвана да тресе ръката на един свой стар авер — беше го виждал цели три пъти при обстоятелства, които хората гледат да премълчат. Този авер се именуваше Кид Ейгълстън, беше едър, боксьор от далечното минало, но после свил за вечни времена към кръчмите, където Хенли няма начин да не би могъл да го срещне.
Не е задължително да помните нито кой е този Ейгълстън, нито какъв е бил, просто защото той е за малко в нашия разказ. По-точно след минута-две той ще изпищи и ще стане безчувствен и ние с вас повече няма да се сетим за него.
Но в същото време трябва да отбележим, че ако пък Кид не беше закрещял и не се бе обезчувствил, ние с вас не бихме били там, където сме, и вие не бихте чели историята, която четете. Нищо чудно сега да ровичкахте за руда в някоя кариера под зелено слънце някъде на майната си в Галактиката. Уверявам ви, това нямаше да ви доставя удоволствие; затова не забравяйте, че точно Хенли ви спаси — и ви спасява до днес — от тази тъжна участ. Не го съдете строго. Ако Три и Девет бяха взели не него, а Кид, нещата щяха да са преобърнати наопаки.
Три и Девет бяха пришълци от планетата Даром, втората (и единствено подходяща за живот) планета на споменатото по-горе зелено слънце някъде на майната си в Галактиката. Три и Девет, разбира се, не са пълните им имена. Имената на дарианите са числа, цялото име на Три например беше 389 057 792 869 223. Или поне така изглеждаше името му в десетична бройна система.
Надявам се, вие ще ми простите, че единия пришълец наричам Три, другия — Девет, правя го за тяхно удобство. Ако знаеха, те никога не биха ми простили. Обръщайки се един към друг, дарианите всеки път произнасят целите си имена, и всякакво съкращение се смята не само за липса на вежливост, но и за оскърбление. Добре е, че живеят далеч от нас.
В мига, когато Хенли в самозабрава тресеше ръката на Кид, Три и Девет кръжаха тихичко на около една миля над тях. Бяха не в самолет, не в ракета и, разбира се, не в летяща чиния. (Абе аз знам що за дяволия е това летящата чиния, но за нея ще ви говоря друг път.) Дарианите бяха в куб от пространство-време.
Сега сигурно ще искате обяснение. Дарианите се бяха убедили (ние също някога ще го направим), че Айнщайн е прав. Материята не може да се премества с надсветлинна скорост, без да се превърне в енергия. А вие не бихте искали да се превръщате в енергия, нали така? Дарианите също не искат, обаче трябваше най-после да започнат да изучават тая шибана Галактика.
Работата е в това, че на Даром бяха стигнали до следния извод: може да се пътува с надсветлинна скорост при условие, че се придвижваш синхронно и във времето. Тоест не да пътуваш във времето като такова, а в пространствено-времевия континуум. И при полета си от Даром до Земята пътешествениците благополучно бяха изминали разстоянието 163 хиляди светлинни години. Но едновременно се бяха преместили 1630 века в миналото, тъй че времето за пътуване се оказа нулево. После, на път към дома, се бяха преместили 1630 века в бъдещето, и тъй отново бяха попаднали в изходната точка.