- Надявам се. Не съм кой знае колко добре разположена към адвокати, които се опитват да превърнат съдебната зала в цирк — каза Макелрой и я погледна изпитателно.
- Имате думата ми — спокойно отвърна Венъбъл.
- Добре — каза Макелрой. — И сега какво ще правим?
- Мисля, че това зависи от мис Венъбъл — бързо каза Шана Парвър.
- От мен ли? — учуди се Джейн.
- Да — кимна Парвър. — Не можете да ги защитавате и двете. Това означава, че Анжелика ще трябва да си наеме друг адвокат. Готова ли сте да й го обясните?
- Какво имате предвид? — рязко попита Венъбъл.
- Това е единственият начин Едит Стодард да излезе свободна оттук — каза Парвър. — Или ще предположим, че е виновна, и ще се опитаме да гo докажем, или ще трябва да обясните, че я оставяте, за да се захванете с дъщеря й. Само едната би могла да е виновна.
- Ще оставим това решение на съдебните заседатели - отряза я Венъбъл.
- И ще извадим кирливите ризи пред пресата? усъмни се Шана. — Не ми се вярва. Все още разполагаме с признанието й, колега. Вашата клиентка не го е отрекла.
- Няма съдебен заседател на света, който да осъди Едит Стодард — каза Венъбъл.
- Но не това е въпросът, нали? — попита Шана.
- А кое?
- Разполагаме с доказателства за предумишлено убийство на известен общественик, който има много приятели във висшите кръгове. Единственият начин да се опитате да спечелите е да натопите и Едит Стодард в калта. Помислете за последствията.
По лицето на Макелрой пробяга усмивка. Тази Парвър наистина си я биваше. Всъщност и двете й харесваха. След малко съдийката стана.
- Моля да ме извините — каза тя, — ще изляза за малко. Надявам се, че когато се върна, проблемът ще бъде решен.
Щом съдийката излезе от стаята, Венъбъл се обърна към Парвър.
- И така, какво предлагаш?
- Предумишлено убийство. От десет до двайсет години. Ще е свободна след шест или седем.
- Няма да стане. Това ще означава, че предавам клиента си. Ще се борим за убийство втора степен. От пет до десет.
- Не мога да го направя.
- А какво мисли Мартин?
- Делото е мое, не негово.
- Не ти ли препоръча нещо?
- Не.
Венъбъл се усмихна.
- Страхотен мъж.
- Поне с това съм абсолютно съгласна — каза Шана и също се усмихна.
- Та какъв е отговорът ти, Шана? Можем да решим всичко още тук.
- По твоя начин?
- Виж, ти си една от основните причини въобще да се захвана с всичко това — каза Венъбъл и отново се усмихна. — Хич не ми беше лошо във фирмата. Правех добри пари. Според мен въпросът е дали самата ти искаш да се стигне до съд.
Шана Парвър не отговори веднага. Вдигна поглед към тавана, както често правеше и Вейл, и най-сетне каза:
- Какво ще кажеш за компромис? Признаваме я виновна за предумишлено убийство и се съгласяваме за пет до двайсет години. Може да е навън след три.
- И ще я пратим в нормален затвор?
- Както кажеш.
Венъбъл се усмихна, подаде й ръка и каза:
- Става. Ти си забележителен адвокат, Шана.
- Виж ти! Кой да ми го каже.
Няколко дни след този случай губернаторът на Кентъки нареди на местната полиция да извади тялото на Аарон Стемплър от галерия номер пет. Пролетните дъждове бяха разтопили снега и бяха превърнали в кал пръстта около огромната тъмна дупка, която едно време бе водила до сърцето на мината. Беше се събрала малка тълпа от жители на Криксайд, които се опитваха да надзърнат вътре. Неголям кран с прикачена към него камера и ярки прожектори бе спуснат в дълбините на изоставената галерия. Спускането бе наблюдавано на монитора от неколцина щатски полицаи.
Галерията бе празна.
КРАЙ
Бележки
[
←1
]
1 В. Петров, Хамлет, София, 1973, Народна култура, Трагедии, том 1