Чаках цял час в килия на „Боу Стрийт“, докато полицаите обсъждаха въображаемото ми престъпление пред вратата — аз прекарах времето в редене на пасианси (бях намерил колода карти в джоба на сакото си), — и когато двама служители на реда, единият висок и флегматичен, другият нисък и холеричен, най-после влязоха в килията ми, подът представляваше мозайка от цветни правоъгълници. Аз невинно им се усмихнах.
— А, господа — казах весело, — колко е приятно, че най-после си имам компания. Няма ли да седнете? Боя се, че е малко голо, но както виждате… — махнах към пейката в ъгъла.
— Сержант Мърл, господине — представи се високият, — а това е полицай Хокинс…
Едно ще ви кажа за английската полиция: винаги уважават класовата принадлежност. Каквото и да е извършил един джентълмен, той си остава джентълмен, а джентълмените имат определени права. Правото на ексцентричност например: сержант Мърл и колегата му търпеливо слушаха, докато им обяснявах истината за отношенията си с Ефи, Фани и Марта и за опита ни да инсценираме смъртта на Ефи в гробището. Полицаите мълчаха важно и не задаваха въпроси (от време на време Мърл записваше нещо в бележника си), докато не свърших разказа си. Те изглеждаха почтително незаинтересовани. О, да, обичам английската полиция.
Когато млъкнах, сержант Мърл се обърна към подчинения си и тихо му каза нещо, после отново ме погледна.
— Значи — започна той, свъсил вежди в размисъл — вие, господине, твърдите, че макар господин Честър да смята госпожа Честър за мъртва…
— Тя е жива. Виждам, че поразително точно сте уловили основните моменти в разказа ми.
Сержантът присви очи и аз мило му се усмихнах.
— А… имате ли доказателства за това, господине?
— Същата нощ я видях, сержант, както и няколко пъти след това. На „Крук Стрийт“. Знам със сигурност, че Честър се е видял с нея в нощта, когато получи удара. Тогава е била съвсем жива.
— Разбирам, господине.
— Препоръчвам ви да изпратите човек на „Крук Стрийт“, сержант, за да разпита Фани Милър и момичетата й. Ще видите, че госпожица Милър ще потвърди разказа ми. Може дори да заварите там госпожа Честър.
— Благодаря ви, господине.
— Освен това със сигурност ще ви бъде от полза да отворите гробницата на Ишъруд на гробището в Хайгейт, където уж е погребана госпожа Честър.
— Да, господине.
— И след като свършите тези неща, сержант, ще ви бъда благодарен, ако вземете предвид факта, че въпреки естественото си желание да помагам на полицията в разследването, имам свой живот и бих искал да ми бъде позволено час по-скоро да се върна към него — аз се усмихнах.
Суровата любезност на Мърл не трепна.
— Чиста формалност, господине — каза той.
Минаха часове. От прозореца на килията си видях как небето се стъмни, а в седем дойде пазач с храна и кана кафе; в осем се върна и взе подноса. В десет аз заудрях по вратата на килията и настоях да науча защо още не са ме пуснали на свобода. Пазачът беше учтив и непроницаем, даде ми възглавница и няколко одеяла и ме посъветва да поспя. Не след дълго така и направих.
Предполагам, че съм сънувал: помня, че се събудих от мирис на тютюнев дим и бренди, с празна глава и липса на перспектива. Беше почти тъмно с изключение на червеникавата светлина от малката лампа до леглото, стените бяха скрити от сенки, прозорецът бе сляпо око в нощта.
По средата на килията имаше кръгла маса и когато очите ми привикнаха към тъмното, аз познах масата — беше като онази, която имах в кабинета си в Оксфорд преди много години. Колко странно, че я виждам тук, помислих си, докато протягах ръка да докосна полираната повърхност и похабения ръб… колко странно. И някой играеше на карти: те бяха наредени по цялата кръгла маса, в концентрични кръгове, много бели в мрака, почти искрящи с мека отразена светлина, като сняг…
Осъзнах, че съм станал — машинално тръгнах към масата. Стол, който допреди малко беше отдолу, се плъзна по пода и аз седнах, приковал поглед в картите. Не бяха обикновени карти: всяка имаше по средата богато украсена буква от азбуката, сложно вплетена в рисунката на картата като барокова гора.
Намръщих се и се запитах каква ли е тази игра, към която съм се присъединил. Огледах кръга от карти, като се мъчех да отгатна дали не е някакъв сложен пасианс. Окото ми долови сияние на кристал, отразено в повърхността на масата. Забравена чаша, все още наполовина пълна с бренди, искреше на червената светлина. Погледнах нагоре и трябва да съм бутнал масата, защото чашата се наклони и падна, разливайки питието в широка сияйна дъга. На пътя й се озоваха две карти, които отхвърчаха към мен. Капки черна течност се стекоха по ръката ми и аз видях, че картите са вале купа и дама пика: „валето купа — млад красавец — с дама пика…“. Буквите бяха М и Е.