В ръцете си носеше мръсен син пешкир. Погледна Нюбай и смотолеви нещо под носа си, после седна до тезгяха. Стоя неподвижно няколко секунди, надигна се и тръгна бавно къв едно от купетата. Търговският пътник го наблюдаваше без да показва някакви емоции. Старият мъж Дарфи седна в купето, но скоро стана още веднъж и се премести на отсрещното място.
— Знаеш ли — обърна се към него Нюбай, — ако ти се наместиш в купето зад тебе, а пък аз отида до тезгяха и след това ти се преместиш на моето място, ние двамата ще сме извършили точно три премествания.
— Не мога да намеря точно-точното място — отвърна Старият мъж Дарфи.
— Много от нас имат подобни проблеми — допълни Нюбай.
— Аз имам постоянно място. Идвам тук всяка вечер и сядам на едно и също място, но понякога забравям, кое е то.
— Е, лека нощ — каза Нюбай, като се изправи и накани да тръгва.
Точно тогава Лорън се върна.
— Играете ли шах? — запита тя. — Току-що ви чух да говорите.
— Да — отворна търговският пътник, — когато пътувам аз винаги нося малък магнитен шах с мен и понякога играя, ако няма какво друго да правя.
По някаква своя причина Лорън се замисли. Нюбай сви рамене и се запъти към вратата.
— Аз искам да играя — изведнъж каза Старият мъж Дарфи.
Нюбай се спря на половината път до вратата. Гласът на пияницата звучеше ясно и повелително.
— Доста съм добър — продължи да настоява Дарфи, — и ще ти доставя удоволствие.
— Съжалявам, но трябва да тръгвам — отговори Нюбай и се обърна.
— Вие имахте достатъчно време да изядете един пай — спря го Лорън. — Трябва да останете за една партия. Старият мъж Дарфи умира за шах. Аз желая да видя как го прави. Освен това той щеше да ви заведе у леля Роужи, не беше ли така?
Търговският пътник се обърна и се върна на мястото си в своето купе.
— Добре — съгласи се той, — мисля, че орисниците са заговорничели срещу мен.
Лорън леко се намръщи.
— Вие не бива да го правите, ако не желаете — обясни тя. — Аз само си представих, че би било хубаво да стане.
— Дяволской срещу Дрийн — каза Старият мъж Дарфи, — Копенхаген, 1926 година. Спомняте ли си втората партия? Оставеният под заплаха топ — изглежда като недоглеждане — истински майсторски ход.
— Вие били ли сте там? — полюбопитствува Нюбай.
Старият мъж Дарфи се втренчи в събеседника си за миг, зачервените му очи се присвиха още повече, закашля се и влажния тънък звук предизвика отвращение у Нюбай.
— Не — отвърна пияницата. — Четох по вестниците и това е всичко.
— Има ли някакво значение? — попита Лорън.
— Просто искам да знам срещу какъв играч ще седна — каза Нюбай. — Достатъчно съм се наслушал за шахматисти-ентусиасти, които в малки градчета като вашето гледат да уловят някой балама като мен.
— Ние не правим такива неща — възрази Старият мъж Дарфи.
— После, този град не е толкова голям — допълни Лорън.
— Да, наистина, не е — съгласи се Нюбай, — и аз се надявам за това. Тогава няма кой да ме накара да играем на кегли или нещо подобно.
— О, стига да пожелаете има и ентусиасти за кегли — допълни Лорън.
Търговският пътник само кимна.
— Аз предпочитам само да чета за различни шахматни партии — заобеснява Старият мъж Дарфи. — Не сядам често да играя. Но чета и съм прегледал всичко свързано с шаха, което се намира в градчето ни.
— Това не е много голям град — саркастично напомни Нюбай.
— Не, не е! — съгласи се с него Лорън.
Настъпи неловка тишина. Нюбай си заигра с предметите по масата. В тези мигове някак отчетливо долавяше ниското механично бръмчене от кухнята и премигването на флуоресцентното осветление. „И какво толкова — помисли си той. — Трябва само да се надигна, да кажа довиждане и изчезвам през вратата. Каква детинщина! Истинска сцена от «Марти», господи!“ Но въпреки това не тръгна. След минута вратата на вагона се отвори и вътре влезе една стара жена.
— Лельо Роужи — извика Лорън, — какво невероятно съвпадение.
Нюбай само изпъшка и се обърна да огледа жената. Тя бе толкова стара и краката й така мънички и болезнени на вид, че той неволно си я представи в инвалидна количка и се учуди на факта, че успява да се придвижва сама. Тялото й бе тънко и мършаво. Напуканата съсухрена кожа сякаш бе опъната на рамка от стъклени влакна. Косата й бе бяла и увиснала на безцелни кичури. Движенията и бяха толкова непостоянни и чудновати, че жестовете й не биха могли да се отличат от самопроизволни спазми. Сложната плетеница от бръчки и линии по лицето караха наблюдателя неволно да отмести поглед. Нюбай разбра, че никога не би постигнал истината за нейните ириси. Черната рокля падаше между колената и към глезените бе украсена с розови и зелени точки. А на краката й се мъдреха огромни и квадратни черни обувки. Тя се движеше бавно, превита на четири и сякаш с всеки час се приближаваше все по-плътно към влажната земя. Бабичката не би могла да умре в този миг, но подобно на смачканите при катастрофа коли не си заслужаваше да я заменяш с нещо друго. Докато продължаваше да изпълнява и най-малката роля в белия свят, щеше да се върти наоколо.