Когато Ласитър и Синтия влязоха в града, там цареше същинско мъртвило. По тази причина белият мъж и чернокожата жена получиха от хотелиера двойна стая. Обикновено червенокожите не се допускаха в града дори когато бяха полуцивилизовани, а на жълтите и черните се разрешаваше да вървят по улиците, но само по време на сезона. Обаче Ласитър с грамадната си фигура внушаваше такъв респект, че никой не се осмели да погледне накриво чернокожата му спътница.
— Двойна стая с баня ли желаете? — осведоми се учтиво собственикът.
— Разбира се — отговори Ласитър. — И достатъчно гореща вода!
— Веднага ще се погрижа — отговори хотелиерът. Беше дребен посивял мъж. По вида му личеше, че е доста заможен. Ласитър предположи, че притежава не само този хотел.
Той щедро предплати за няколко дни и собственикът не пророни нито дума за чернокожото момиче, което щеше да дели стаята с него.
— Вероятно сте пристигнали с определена цел в града ни? — осведоми се уж небрежно дребният мъж. Въпросът беше добре дошъл за Ласитър.
— Естествено че не съм дошъл да разглеждам околността. Много червенина има между храстите.
Хотелиерът гръмко се изсмя.
— Вие сте напълно прав, мистър Ласитър.
— Чакам Джон де Салдо — подхвърли спокойно Ласитър. — Уговорили сме се да се срещнем тук.
— Де Салдо ли?
— Да. Джон де Салдо.
— Много съжалявам, сър. Не познавам такъв човек.
— Няма нищо — отговори Ласитър, пое подадения му ключ, хвана Синтия под ръка и двамата тръгнаха нагоре по стълбата.
Стаята имаше два прозореца с изглед към улицата. Беше просторна и светла, с огромно легло. Банята беше в съседство и двама служители на хотела тъкмо пълнеха с гореща вода голямата вана. Течащата вода беше непознат лукс в Сънданс. Ласитър щедро се разплати с мъжете и те се поклониха угоднически.
— Знае ли някой от вас кой е Джон де Салдо? — попита приятелски Ласитър.
— Същият ли, когото наричат Вретеното, защото е слаб като вейка? — поиска да разбере единият.
Ласитър се усмихна.
— Точно така!
Ако се съди по реакцията на двамата мъже, целият град познаваше Джон де Салдо. А проклетият хотелиер най-хладнокръвно го беше излъгал…
— Понякога остава със седмици в хотела, друг път не се мярка по половин година — обясни по-младият. Другарят му кимна в знак на съгласие.
— Има ли много приятели? — продължи да пита Ласитър.
— Какво? — ухили се младият. — Всички в града са му приятели!
— А роднини?
— Да. Но те живеят извън града. Ще питате за ранчото на Бекманови. Ако не е тук, значи живее при тях. Сестра му е омъжена там. Бекман му е много близък. С него винаги работят заедно.
Ласитър беше узнал достатъчно. Бръкна в джоба си и даде на мъжете още по един сребърен долар.
— За нищо не съм ви питал и вие нищо не сте ми казали!
Мъжете се ухилиха, скриха парите в джобовете си и изчезнаха. Ласитър се върна в стаята, заключи вратата и се замисли. Най-добре беше да наеме добър кон и веднага да се отправи към ранчото на Бекман. Беше твърдо убеден, че там ще узнае повече за Джон де Салдо и индианската скоу. Но чувствата му говореха друго.
Съвсем наблизо го очакваха топлата вана и горещото тяло на Синтия. Стига приключения за този ден! Не беше ли по-добре да опознае и приятната страна на живота? Но нямаше как. Беше получил ясна задача от Бригада Седем и трябваше на всяка цена да я изпълни. От него зависеше мирът между бели и индианци в цялата област. Това не беше малко. Индианката трябваше да бъде върната на племето й.
Ласитър трябваше да изпълни дълга си. Затова остави топлата вана да изстине и без да се обади на Синтия, се измъкна на пръсти от стаята и забърза към обора за наемане на коне.
Всички в града познаваха Джон де Салдо. Защо точно хотелиерът твърдеше, че никога не го е виждал? Много вероятно беше да знае за голямата игра, която се водеше. Ласитър не намираше друго обяснение. Нищо чудно собственикът на хотела да беше пряко замесен в тази мръсна сделка. Защото Джон де Салдо не можеше да се справи сам с всичко.
Ранчото на Бекманови се намираше в закътана котловина, покрита с обилна зеленина. Собственикът на наемния обор подробно му беше описал пътя. В котловината се влизаше през тясна стръмна клисура. Пътят водеше право нагоре. Нямаше друг начин да се проникне в ранчото. Един-единствен мъж с „Уинчестър“ би могъл да отблъсне цяло индианско племе. Поне така твърдеше собственикът на обора.