Първа глава
Париж, Франция
Рап завърза сивото найлоново въже за комина и пристъпи към ръба на покрива. Надникна към балкона два етажа по-надолу и после огледа от високото Градът на светлината. Слънцето щеше да изгрее след няколко часа и движението на „нощните птици“ по улиците постепенно затихваше. Беше един от онези редки мигове на почти пълна тишина, които се случваха дори в оживени градове като Париж. Всеки град притежаваше своята уникална атмосфера, имаше своето уникално усещане и Рап се беше научил да обръща внимание и да се съобразява с естествения градски ритъм. Градовете имаха своите прилики също като хората. Защото въпреки всички теории за индивидуалността малцина осъзнаваха, че в по-голямата си част действията и поведението на хората са продиктувани от техните навици. Те спяха, събуждаха се, хранеха се, работеха, после пак се хранеха и пак работеха, пак ядяха, гледаха телевизия и отново лягаха да спят. Това беше основният ритъм, към който човечеството се придържаше от векове. Начинът, по който хората живееха и задоволяваха основните си потребности.
Всички мъже също така имаха своите уникални черти и тези черти често се изразяваха чрез навиците им — навици, които Рап се беше научил да използва в свой интерес. Като правило най-подходящото време за удар беше по това време, между залеза и изгрева, когато повечето хора все още спяха или се опитваха да спят. Причините от психологическа гледна точка бяха очевидни. При положение че дори на професионалните спортисти им бяха необходими часове за загряване преди важно състезание, как тогава би могъл да се защити човек, ако внезапно бъде изваден от дълбокия сън? Рап не се придържаше към точни часове, а често навиците на обекта създаваха възможности, които просто го изкушаваха да се възползва от тях.
Преди три седмици беше в Атина. Всяка сутрин обектът му изминаваше един и същи маршрут по оживения тротоар на път от апартамента до офиса си. Рап си помисли дали да не го застреля направо на тротоара. Мястото беше подходящо, тъй като имаше доста възможности за прикритие и отвличане на вниманието. Нямаше да е трудно, но в такива случаи винаги основен проблем бяха очевидците, а и някой полицай винаги би могъл да се появи в най-неподходящия момент. Докато изучаваше обекта, забеляза друг негов навик. След като идваше на работа, човекът изпиваше още една чаша кафе, след което взимаше вестника, отиваше в мъжката тоалетна и там се уединяваше за малко по-дълго.
Да свариш мишената да спи беше много добре, но още по-добре беше да я свариш със смъкнати гащи. На четвъртия ден зачака в средната от трите кабинки на тоалетната и в уречения час обектът седна в кабинката отдясно. Рап се качи на тоалетната чиния, наведе се над разделящата преграда, изрече името на мъжа и когато погледите им се срещнаха, той се усмихна и вкара деветмилиметров куршум с кух връх точно в темето на мишената. Стреля за всеки случай още веднъж в главата и спокойно напусна сградата. Трийсет минути по-късно вече беше на ферибота в топлите утринни вълни на Егейско море на път за остров Крит.
Повечето му ликвидации бяха като тази. Нищо неподозиращи глупаци, които бяха станали прекалено самоуверени, след като години наред Съединените щати не предприемаха нищо, за да ги изправят пред закона или за да ги накарат да си платят за участието им в различни терористични акции. Единствената цел на Рап беше да пренесе войната в полето на тези хора. Да ги накара да кървят, докато не започнат да се съмняват и разколебават, докато изгубят съня си и започнат нощно време да се притесняват дали няма да са следващите. Това се превърна в мисията на живота му. Бездействието от страна на Вашингтон беше давало кураж на тези хора да продължат с пъклените си планове срещу невинни граждани. Уверени, че няма да им се случи нищо и че могат да продължат да разпалват терористичната си война, те дълбоко се заблуждаваха. Рап сам, собственоръчно постепенно заменяше тази фалшива самоувереност с чист и неподправен страх.
Към този момент те вече чувстваха, че нещо не е наред. През последната година бяха застреляни в главата твърде много хора, за да е само случайно съвпадение. Шефката на Рап го беше запознала с възникналите в средите на терористите слухове. Повечето подозираха, че израелците са възкресили един от техните ударни екипи и това напълно устройваше Рап — колкото повече дезинформация, толкова по-добре. Той не търсеше слава или признание за заслугите си. Въпреки буйния си горещ нрав тази нощ щеше да се наложи да прояви малко търпение. Във Вирджиния вече започваха да нервничат. Твърде много хора се бяха разприказвали. Твърде много чуждестранни разузнавателни служби отделяха сили и средства, за да разберат каква е причината за нарасналата смъртност сред най-опасните терористи на света и сред техните спонсори и доставчици на оръжие. Когато приключеше с тази акция, Рап щеше да се върне в Щатите, за да си почине. Поне така му беше казала шефката. Макар обаче да беше минала само една година (месеците се изнизаха твърде бързо), той вече беше разбрал как е устроена системата. „Почивката“ беше период, в който щяха да го наблюдават и изследват, за да са сигурни, че не е превъртял и душата му не се е заблудила по някой тъмен коридор, от който няма връщане. Мисълта предизвика усмивка на лицето му. Убийството на тези задници беше най-добрата терапия за него и имаше ефекта на десетки години сеанси при психотерапевт.