Талмидж вече беше научил две неща за обекта: той беше собственик само на една обикновена лодка и беше твърде стиснат, за да плаща наем за съхранението й. Затова я караше с колата си напред-назад. Завързваше я за покрива на осемгодишното си небесносиньо волво комби. Талмидж забеляза комбито паркирано сред другите коли на претъпкания паркинг пред „Джак“. Погледна нагоре по течението на реката, за да се ориентира за посоката на обекта. Прецени, че онзи е на твърде голямо разстояние, за да го забележи. А дори и обектът да го беше забелязал, щеше да е твърде зает с гребането, за да разбере какво се готви на около километър и половина от него.
Талмидж заговори на Бърт — не за друго, а за да убие малко време. Наблюдението и проследяването беше деликатен занаят, особено в този град. Човек никога не знаеше кой друг може да дебне неговия обект. След като около минута като луд разговаря с кучето си, реши, че е чисто, и тръгна към паркинга. Не директно към волвото, но в същата посока. Леко и неволно побутна Бърт натам, където искаше от него да отиде, и когато кучето застана на почти идеалното място, той му даде команда.
Бърт спря и приклекна, като надигна лявата си задна лапа. Секунди по-късно си свърши работата и Талмидж му даде кучешка бисквитка и го потупа.
— Браво, момче.
Бърт лапна бисквитката и радостно замаха с опашка, докато стопанинът му коленичи и извади найлоновата торба. Изгреба с торбата купчинката изпражнения и я завърза. Прехвърли торбата в лявата си ръка и се изправи, като преди това се подпря с другата ръка за бронята на волвото. Дори обучен професионалист трудно би забелязал какво точно направи той. После отиде до най-близкия контейнер за боклук и изхвърли изпражненията на Бърт.
Двамата тръгнаха обратно по пътеката на север. Пред тях между дърветата Талмидж виждаше как мъжът обръща лодката. На такова разстояние той се виждаше като малка точка в далечината. Талмидж знаеше, че той е неговият човек, защото беше проучил подробно едва ли не всеки един, който идваше на реката или минаваше по алеите. Също толкова сигурен беше и че той е единственият, който следи заместник-директора на ЦРУ. Първоначално Талмидж не прие работата с голям ентусиазъм. Ако го хванеха от Гестапото в Лангли или от ФБР, най-вероятно щеше да прекара няколко дълги месеца зад решетките без право на адвокат.
Колкото до това защо следеше Кук, Талмидж и сам не знаеше, но се доверяваше на преценката на този, който му беше възложил задачата. Той дължеше на Томас Стансфийлд живота си и още преди много време си беше казал, че сигурно никога няма да може да му се отблагодари. Но този скромен жест беше едно добро начало.
Двайсет и осма глава
Париж, Франция
След като провери, че е изпълнил всичко по списък, Рап мина през квартала с вдигната яка на дънковото си яке и с наведена глава. Ранната вечер беше влажна и студена. Носеше на главата си само обикновена синя бейзболна шапка, както и очила без диоптър. Пъхнал ръце в джобовете, той внимателно оглеждаше улиците от двете им страни. Преди час беше провел бегло наблюдение и беше забелязал два микробуса на разстояние само на пресечка от конспиративната квартира. Почти сигурен беше в кой от микробусите седят и го дебнат Виктор и хората му. Единствената му сериозна тревога на този етап беше дали новият му приятел наркопласьор изобщо ще дойде на срещата. Ако ли не, щеше да се наложи Рап или да почука на вратата на микробуса, или да измисли нещо друго. Дотук не му идваше нищо наум, но имаше достатъчно време, за да го измисли.
Разговорът му с Кенеди също беше протекъл добре. Тя щеше да съобщи направо на Стансфийлд за притесненията му, а старият боец от Студената война никога не обръщаше гръб на нещо толкова сериозно. Ако екип „Орион“ беше компрометиран от предател, Стансфийлд щеше да бъде изправен пред трудна дилема и той щеше да действа светкавично и решително, за да разкрие „къртицата“.
Рап пристигна в кафенето и набързо огледа хората. Беше късна вечер и клиентите постепенно оредяваха. Температурата беше петнайсет градуса и хората, седнали на масите пред малкото зелено бистро, се брояха на пръсти. Той надникна вътре. Люк не се виждаше никъде. Той седна на маса отвън, с гръб към сградата и с лице към кръстовището. Погледна часовника си. Беше подранил с пет минути. Дали наркопласьорите идваха точно навреме? По-скоро не. Взе вестник и когато сервитьорката дойде, си поръча чаша червено вино. Рап сложи лявата си ръка в скута и я сви в юмрук. Веднага изпита притъпена болка — от пръстите, през ръката и чак до рамото и врата му. Част от обучението му включваше справянето с рисковете на професията и по-конкретно как да оцелее, ако бъде прострелян или ранен по друг начин. По електрическия шок, който разтърси ръката му, разбра, че има увредени нерви. Това увреждане щеше да се оправи, ако се пазеше и полагаше необходимите грижи. Болкоуспокояващите бяха нож с две остриета. Помагаха му да се съсредоточи върху главната задача, без болката да отнема от вниманието му, но също така му даваха измамно чувство за спокойствие и увереност, което можеше да доведе до по-голяма вреда. Прецени, че в момента можеше да разчита най-много на петдесет процента от капацитета на ръката. Можеше да смени пълнителя на пистолета, но ако трябваше да удари или да сграбчи някого, да упражни по-голяма физическа сила, раната щеше да се отвори и да започне отново да кърви.