Люк сякаш не чу въпроса и вместо да отговори, се изправи, за да провери как е Алфред. Изглежда се поуспокои, като видя, че дишането на приятеля му се е нормализирало. По тротоара минаха мъж и жена и те първоначално поискаха да му помогнат, но щом се приближиха до него и го видяха отблизо, размислиха и побързаха да си тръгнат. Люк поклати глава и отново се обърна към Рап:
— Кой си ти?
Повечето хора биха отговорили лесно на този въпрос, но не и Рап. Понякога дори и самият той не беше сигурен кой е. Имаше пет различни самоличности, които редовно използваше, и още няколко за крайни случаи, документите на чиито имена бяха издадени, лежаха скрити в един трезор в Швейцария. Неговото съществувание се беше превърнало в лъжа в лъжата. Дори собственият му брат не знаеше с какво се занимава, нито някой от приятелите му. През последните няколко години се беше дистанцирал от всички тях. Което не беше нещо необичайно за човек, завършил колеж, но неговите причини бяха по-различни.
Нямаше го вече хлапето, израснало във Вирджиния и състезавало се в отбора по лакрос на Университета в Сиракюз. Мястото му беше заето от убиец. Нямаше меланхолични чувства или съжаление. Той сам беше избрал този път.
Рап смекчи погледа си и отвърна:
— Аз съм този, който ще те направи по-богат довечера. Искам само да ми кажеш дали си съгласен да участваш, или не. Ако си съгласен, ще играеш по моите правила. — Облегна се назад и запали нова цигара. След като издиша дима, попита: — Е, какво решаваш? — Люк не отговори веднага. Рап се досети какво си мисли той и добави: — Люк, ако бях полицай, защо щях да усложнявам толкова нещата, след като можех просто да те арестувам за продажба на наркотици? Искаш ли да спечелиш довечера куп пари за нищо работа, или не искаш? Трябва да ми кажеш още сега.
Люк го изгледа продължително и накрая кимна.
— Съгласен съм, но те предупреждавам, че имам приятели в полицията и много добър адвокат. Ако нещо се обърка, ти ще бъдеш обвинен, не аз.
— Нищо няма да се обърка, Люк. Повярвай ми.
— Доста често чувам тези думи.
— Ти си вторият, който ми го казва днес.
— Сигурно Бог ти изпраща послание.
— Не вярвам. — Мич свали шапката си и му я подаде. — Ето, сложи си я. Ако някой те види, ще те помисли за мен.
Рап извади ключовете и лист хартия с инструкциите и кодовете за алармата и за сейфа. Преговори с Люк целия план и търпеливо отговори на всичките му въпроси.
По едно време Алфред отново се домъкна до масата и Рап отново леко откри якето, за да му покаже пистолета и да отбие вредните му намерения. Люк му каза, че ще го потърси след няколко часа, и го отпрати да си върви. Когато Рап свърши с инструктажа, той погледна часовника си и каза:
— Имаш един час. Гледай да си там навреме.
Люк кимна и Мич стана и си тръгна.
Двайсет и девета глава
Имаше дни, в които работата му беше ужасно неприятна, но не и днес. Тази вечер Стан Хърли беше щастлив човек. Имаше в джоба си над десет бона и красива и стилна жена до себе си, с която имаше фантастични интимни спомени. Храната беше възхитителна, а за пиене сомелиерът им донесе две бутилки феноменално бордо. Тя се беше посъстарила, но той също. А и на нея й отиваше. Черната й коса сега беше по-къса, точно под ушите, а около очите и устата й се бяха появили бръчици, но това по някакъв странен начин я правеше още по-секси. Хърли се възбуждаше от факта, че една жена може да остарее толкова красиво. Не го интересуваше дали е благодарение на гените й, или на някаква диета. За него беше важен само крайният резултат, а крайният резултат беше тази ослепително красива четирийсет и четири годишна жена, която никога и в нищо не се беше опитвала да го ограничава. С нея нямаше никакви игри. Колкото и време да минеше от последната им среща, те винаги продължаваха от там, докъдето бяха стигнали предния път. Което в случая беше вечеря, много смях и страхотен секс.
Полет беше градска дама, която излъчваше увереност. Беше с близо десет години по-млада от суровия и грубоват Хърли, но беше невероятно мъдра, което той намираше необичайно за една журналистка. Още от момента, в който се запознаха, в Москва преди близо двайсет години, тя разпозна в Хърли шпионин. Полет Льофевр тогава беше репортерка, командирована в Москва, а Хърли изпълняваше най-различни гадни задачи за ЦРУ. Сега тя се беше издигнала до поста главен редактор на „Монд“, клонящия вляво френски вестник. Лесно беше да се определи политическата ориентация на вестника, но с Льофевр беше по-сложно. Тя беше твърде независима, за да марширува в редиците на която и да е политическа партия. Освен това по природа си беше бунтарка, което в зависимост от настроението й я правеше предсказуема или не. Беше отгледана като единствено дете от двама ревностни комунисти, които подробно я бяха посветили в утопичния съветски държавен строй. Бяха я отгледали в комуна на час път от Лион, където се научи да говори еднакво добре френски и руски. Родителите й я бяха водили на не една и две екскурзии отвъд Желязната завеса. Там тя с очите си виждаше как те се самозалъгват колко по-добър е животът под благородната кадифена ръкавица на Политбюро. Веднъж, когато беше на единайсет, те бяха излезли на пикник в парка „Горки“ в Москва заедно с още няколко семейства от комуната. Всички хвалеха предимствата на централизираната планова икономика и колективната саможертва и отговорност, когато майката на Полет каза, че отива до тоалетната. После помоли един от събеседниците си да й даде общото руло тоалетна хартия. Бъдещата топжурналистка погледна майка си и я попита: „Щом комунизмът е толкова велик, защо тогава трябва да си носим тоалетна хартия навсякъде, където ходим?“. Това беше една от любимите истории на Хърли. Той беше прекарал цели уикенди в пиене и спорене със закоравели комунисти, но в крайна сметка не постигаше категорична победа. А едно единайсетгодишно момиче беше успяло да сведе дебата до най-ниското и основно равнище на човешката природа. Как можеше една форма на държавно управление да е по-висша от друга, щом държавата не можеше да си позволи дори да зарежда постоянно обществените тоалетни с тоалетна хартия?