— Но…
— Никакво „но“. Приеми го за изрична заповед, която трябва да се изпълнява стриктно. Както трябваше да направиш в Бейрут преди много години. Ако до утре сутринта предприемеш нещо в разрез със заповедта ми, смятай се за изпята песен. Разбра ли ме?
Хърли огледа ресторанта, после закри с длан телефона и устата си и попита:
— Защо просто не ми кажеш какво, по дяволите, става?
— Не ставай глупав. Ще говорим насаме. А сега доведи до знанието на другите моята заповед и предай моите поздрави на Полет.
— Откъде…
Линията прекъсна и Хърли се вторачи в телефона. Как, по дяволите, Стансфийлд беше разбрал, че е с Полет? Още дълго гледа телефона, колебаейки се дали да позвъни, или не. Интуицията му казваше да не го прави. Рап не беше светец. Беше нарушил всички правила и ако не дойдеше сам да се разкае, тогава щяха да го довлекат сами. Но той рядко беше чувал Стансфийлд да е толкова непреклонен. Индивидуалистът в него искаше да пренебрегне заповедта на шефа и да задържи хората по местата им за още дванайсет часа, но Стансфийлд много ясно му даде нареждането си. След още секунда на нерешителност Хърли си каза „майната му“ и набра един от запаметените в телефона номера.
— Ало.
— Отбой. Върнете се в хотела и стойте там, докато не ви дам друга заповед.
— За какво говориш, по дяволите?
— Чуй ме, дръвнико. Това тук да не ти е телевизионен дебат? Събирай си багажа и се връщай в хотела веднага. Поспи малко и утре сутринта ще ти се обадя.
— Но…
— Няма „но“. Прави каквото ти казвам и точка. — Той натисна бутона за край на разговора, затвори малкия черен телефон и го остави на масата.
След две големи глътки от бирата повика сервитьора и му поръча бърбън с лед. Защо, за бога, Стансфийлд щеше да идва тук? Доста горещо щеше да стане с неговото присъствие. Та той беше заместник-директор, мамка му! В това нямаше никаква логика. Бърбънът пристигна преди Полет и Хърли отпи голяма глътка. Тъкмо се мъчеше да предвиди различните варианти и причини за последните събития, когато до масата му се приближи непознат мъж. Той вдигна глава и предположи, че е някакъв служител на ресторанта. Имаше поддържани мустаци и носеше скъп костюм. По навик Хърли огледа костюма да не би да има издайнически издутини, тоест скрито оръжие.
— Доста време мина, Стан — заговори го мъжът на английски с френски акцент.
Хърли огледа лицето на непознатия. Беше му смътно познат отнякъде. Сигурно заради мустаците не можа да се сети откъде.
— Знам — продължи мъжът и се усмихна. — Отдавна не сме се виждали, а и още тогава твоята репутация беше доста по-голяма от моята.
— Пътувал съм на много места. Припомни ми откъде се познаваме.
В този момент от тоалетната се върна Льофевр.
— Вие двамата познавате ли се? Трябваше да се досетя. — Тя влезе в полукръглото сепаре и седна до Хърли. — Е, присъединявай се към нас тогава. Сигурна съм, че имате доста да си кажете.
— Нямам ни най-малка представа кой е този човек — каза Хърли.
— Ами — изненада се Полет. — Това е Пол Фурние, шефът на Отдела за специални действия към ДЖСЕ. Занимава се с тъмни шпионски дела като теб. Мислех, че се познавате.
Хърли веднага си припомни името и нещата си дойдоха на мястото.
— Мамка му! Наистина мина доста време. Виетнам, преди повече от двайсет години. Ти беше девствен тогава.
Французинът се усмихна.
— Всички започваме отнякъде.
Хърли си припомни в детайли как беше провел жестокия разпит.
— Ти не беше гнуслив, за разлика от останалите женчовци.
— За мен това никога не е било проблем. Целта почти винаги оправдава средствата.
Хърли вдигна чашата си за наздравица.
— Сядай — нареди му Льофевр, махна на сервитьора и поръча втора бутилка вино и още една чаша. — Пол — обърна се тя към Фурние, — имам чувството, че искаш да обсъдиш нещо важно с приятеля ми. — Прегърна през рамо Хърли.
— Мъже като нас винаги имат какво ценно да си кажат.
— Сигурно е така, но те познавам достатъчно добре, за да повярвам, че просто така случайно си решил да влезеш в този ресторант.
Фурние сви рамене.
— Аз съм обсебена от Стан. Виждам го много рядко и сега не искам да се разделям с него. Затова ще си седя кротко и ще ви слушам, докато вие двамата си споделяте държавни тайни. Давам ви думата си, че нищо от това, което ще чуя, няма да излезе във вестника, докато след трийсет години не напиша мемоарите си. Ако не сте съгласни, тогава ви предлагам да се видите утре сутринта за закуска. Имаме ли консенсус?