Фурние се разсмя.
— Да, имаме. Нямам желание да съсипвам вечерта ви. Но, Полет, не е необходимо да ходиш в Америка, за да си намериш любовник. В Париж има достатъчно мъже, които биха те боготворили. Всъщност и аз бих се сложил в този списък, на първо място.
Любезната усмивка изчезна от лицето на Хърли.
— Виж кво, боклук. Не ми пука къде работиш. Още една подобна реплика и ще ти изтръгна езика, и ще ти го натикам в задника.
Полет леко го стисна за крака под масата:
— Не се ядосвай, скъпи. Пол само се опитва да ти направи комплимент. Нали така, Пол?
Фурние не отговори, само продължи да гледа Хърли. Знаеше, че американецът е способен на жестокости и насилие, но пък тук не бяха джунглите на Югоизточна Азия, а Париж, неговият град.
— Приятелите ми ще ти кажат, че съм изключително вежлив. Враговете ми обаче ще ти изпеят друга песен. — Той наведе глава настрани и продължи: — Ти приятел ли си ми, Стан, или враг?
Хърли отвърна, без да изпуска от очи французина:
— Отдавна вече не си търся приятели. Предостатъчно са ми.
— Определено имаш нужда от още един… или най-малкото от познат по служба.
— Зависи.
— От какво?
— Ако спреш лайняната си тирада, престанеш да ме баламосваш и минеш по същество, тогава съм съгласен.
— Имаш право. — Фурние се усмихна.
Сервитьорът дойде с чиста чаша и още една бутилка. Наля от виното на Фурние да опита и след като французинът го одобри, му напълни чашата, остави бутилката и се оттегли. Фурние отпи от виното и остави чашата на масата, държейки столчето с палец и показалец. Погледна Хърли в очите и попита:
— Та какво те води в моя красив град?
— Реших да позяпам малко забележителности. И да видя Полет, разбира се.
Французинът се изсмя.
— Извини ме за прямотата ми, но мисля, че сега ти ме баламосваш.
Хърли се усмихна, но вътрешно кипеше. Стансфийлд постави намордник на Виктор и му заяви, че излита за Париж утре сутринта, а сега на всичкото отгоре му цъфна и този костюмар от ДЖСЕ. Все неприятни неща, които, взети заедно, правеха една голяма бъркотия. А сега трябваше и да търпи този жабар незнайно колко още време, преди да останат насаме с Полет. Нощта беше започнала толкова многообещаващо, а се очертаваше да се превърне в истинска гадост.
Трийсета глава
Уличката беше тясна и тъмна, широка не повече от два метра в единия край и само метър и нещо в другия. Беше една от онези улици, характерни за миналото, когато двигателят с вътрешно горене още не беше измислен. По онова време мястото било достатъчно, за да мине конски впряг, да събере боклука или да разнесе продуктите. Днес боклукчиите влизаха в улицата с триколесен скутер, за да съберат боклука.
Рап ги беше виждал, удивен от начина им на адаптация. Израснал в предградията на Вашингтон, той беше виждал само големи и тумбести боклукчийски камиони с масивни стоманени челюсти отзад, които поглъщаха и сдъвкваха отпадъците още докато камионът минаваше и събираше боклука. Париж беше по-стар и по-тесен по американските стандарти, но сравнен с много други стари европейски градове, тук си беше направо просторно. Нощно време улицата приличаше на тунел, но Рап това не го тревожеше. Кварталът беше цивилизован, а дори и да се случеше да се натъкне на престъпник, то престъпникът щеше да си намери белята, а не той.
Той огледа за последно и се скри в тъмнината. И преди беше идвал в апартамента. Беше нарушил правилата, защото не им беше казал, че е идвал. За една година оперативна работа му беше писнало от тези досадни аспекти на неговата професия. Освен това се отнасяше с голяма доза скептицизъм към еднопосочните отношения между него и господарите му във Вирджиния. Ако те го държаха в неведение за голяма част от по-важните неща, то от него се очакваше да докладва на Кенеди дори и за най-малката подробност от иначе скучния му живот. Когато обаче беше на лов, ситуацията беше по-различна. Но тук, в Париж, където обикновено идваше да се отпусне след поредната мисия, животът му беше също толкова отегчителен, колкото и на другите средностатистически граждани.
Кенеди искаше от него седмични отчети, които наред с другото трябваше да съдържат описание и информация за всеки човек, с който е влизал в контакт. Тя се страхуваше, че можеше да попадне в пипалата на друга разузнавателна служба, да се опитат да го вербуват или още по-лошо, да го ликвидират. Имаше и едно друго притеснение, но доскоро Рап не вярваше, че това е възможно. Айрини се боеше, че някоя терористична организация, възможно с помощта на приятелска разузнавателна служба, ще съумее да го хване в капан, ще го изтезава и после ще покаже на света, че световният Сатана държи на служба и използва убийци във външната си политика. В края на видеозаписа щяха да му прережат гърлото и той щеше да се удави в собствената си кръв.