Това породи у Самир въпроса дали и той би могъл да постигне същия резултат. Още повече че тепърва му предстоеше да стане на трийсет. Самир не беше от най-набожните, когато ставаше дума за религията. Да, той беше мюсюлманин, но оставяше философските и чисто богословските въпроси на онези, които бяха по-отдадени на вярата. Той виждаше в себе си воин, натоварен със задачата да пренесе борбата на Исляма на територията на мръсните евреи и упадъчния Запад. За да се слее със средата и за да не бие на очи, трябваше да се държи като тях, дори и това да означаваше да пие алкохол и да спи с техните жени. Щом попиването и имитирането на тяхната култура беше необходимо, за да убива повече от тях, Аллах щеше да му прости и да го възнагради за усилието.
Самир стана и раздвижи врата си първо на едната, после на другата страна. Беше висок около метър седемдесет и два и изключително много се гордееше с физиката си. Върху съвършеното му като древногръцка статуя тяло нямаше и грам мазнини. Гарвановочерната му коса беше дълга до врата и сресана на прическа, която беше много популярна сред френските младежи. Над леглото имаше огледало и той се спря, за да се огледа, след което прибра косата си зад ушите. Погледна гръдния си кош, опънал бялата тениска, и одобрително кимна. Поддържаше твърдите си като камък мускули, като досега беше направил хиляди лицеви опори. Хрумна му дали да не събуди хората си и да ги накара да правят лицеви опори, за да подобрят кръвообращението си. Неволно погледна към мониторите и нещо привлече вниманието му. Бързо се приближи до екраните и разтърси мъжа, който трябваше да ги следи.
— Мухамад — изсъска, — видя ли това?
Върху черно-белия екран се виждаше как из хотелската стая се придвижва сянка. Гърлото на Самир сякаш пресъхна. Убиецът беше тук. Той разтърси мъжете на леглата. Сдържайки се да не закрещи, им каза:
— Той е тук. Ставайте, глупаци.
После грабна картечния си пистолет със заглушител и строи хората си. Броени секунди след това всички бяха заели позиция пред вратата.
Сърцето на Самир заби като лудо и по ококорените физиономии на хората си разбра, че и те се вълнуват не по-малко. Бавно постави длан върху дръжката на вратата и кимна веднъж, след което рязко я отвори. Мъжете бързо изтичаха покрай него и излязоха в коридора, откъдето подходиха към стаята отдясно, както се бяха упражнявали на тренировките. Самир се присъедини зад последния от колоната. Отпред чу, че някой се спъна, и видя как Джамир в последния момент се опря на стената, за да не падне. Самир се ядоса, че не ги е събудил по-рано, за да имат повече време за подготовка. Знаеше, че убиецът ще нападне в часовете преди изгрев-слънце. Трябваше да се приготвят по-рано. Най-малко двама от тях бяха още сънени. Дано поне да се бяха сетили да вдигнат предпазителите на оръжията си. Самир колебливо пристъпи напред и тогава забеляза, че самият той не беше вдигнал предпазителя.
Абдул беше първи в колоната и добре беше отрепетирал следващата маневра. Самир го беше инструктирал да не се колебае изобщо. „Не мисли за нас. Изритай вратата и открий огън. Ние ще сме зад теб.“
Самир се приведе зад стената, а заглушителят на автомата сочеше нагоре. Пръстът му беше на спусъка и докато гледаше как Абдул се готви да блъсне вратата, сякаш буца заседна в гърлото му и той преглътна с усилие. В този момент се раздаде силен трясък и вратата беше избита със замах. Самир изчака секунда, след което побутна бойния другар пред него да се присъедини към боя. Докато самият той още беше в коридора, чу дългите приглушени откоси, предназначени за убиеца, и на лицето му се изписа злорада усмивка. Нямаше начин убиецът да оцелее след подобна атака. След тази нощ Самир щеше да се превърне в легенда сред връстниците си.