Уилсън излезе иззад плота с двете пълни чаши и посочи към кожените кресла от двете страни на камината. Очевидно днес нямаше да играят билярд.
— Ако знаех, че ще се отбиеш, щях да запаля огън. — Той му подаде чашата и след като и двамата седнаха, го попита: — Та, кажи ми какво си намислил?
— Както споменах, утре сутринта заминавам за Париж.
— Да, и? Каква е целта на пътуването ти?
— Няколко са. Искам да се видя с моите хора в посолството, да оценя морала им и доколко може да се разчита на тях. Също така имам среща с някои от моите колеги в ДЖСЕ.
— Френското разузнаване? — Уилсън повдигна въпросително вежда.
Кук кимна.
— Както предполагаш, те не са много доволни от сегашната ситуация.
— Казаха ли ти кого подозират за нападението?
— Не. — Кук поклати глава. — Но има някои аспекти, които те не биха искали да обсъждат по телефона.
— Разбира се. — Държавният секретар отпи голяма глътка от уискито и издиша силно, сякаш питието му беше загряло гърлото. — Нещо подсказва ли ти обаче, че те имат някакви версии или следи?
— Очевидно си организират нещо като световна конференция на шпионите и всеки е заподозрян.
— А Стансфийлд?
— Той идва с мен.
— Ти ли предложи или той?
— Аз. Казах си, че ще е добре да го отклоня от кабинета му за известно време. Поставил съм го под наблюдение. Ако направи нещо необичайно или се срещне с някоя интересна особа, ще знаем и ние за това.
— Идеята не е лоша. Нещо друго?
Кук отпи малка глътка и отвърна:
— Хърли се появи.
Уилсън се премести по към ръба на креслото.
— Интересно. Къде е той сега?
— В Париж… От ДЖСЕ го следят.
— Добър си — каза Уилсън с възхищение. — Нещо глупаво ли е направил?
— Още не, но като му знам биографията, много е вероятно да даде повод на французите да го арестуват още преди края на седмицата.
Другият се усмихна.
— Дано да си прав. Друго?
Кук кимна и направи пауза. Отпи отново от уискито, остави чашата на корковия поднос върху малката дървена масичка, наведе се напред и подпря лактите на коленете си, после скръсти ръце.
— Не знам как да ти го кажа, затова ще бъда директен. Между теб и Стансфийлд има ли нещо, за което не си ми споменал?
Уилсън се досети, че Кук разполага с някаква информация. И тъй като по професия беше адвокат, той постъпи като такъв, отговори на въпроса с въпрос:
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид някакъв проблем… някаква вражда между двама ви?
Уилсън поклати глава, впери поглед в чашата си за миг и накрая отговори:
— Освен че му нямам доверие и че според мен той трябва да бъде съден и тикнат в затвора, няма друго… не се сещам за нищо друго.
— Нищо конкретно?
— Пол, ако имаш някаква информация, свали картата на масата. Не мога да се сетя за нищо конкретно, което да е станало между мен и Томас Стансфийлд. Той ми е подчинен и винаги е бил такъв. Когато бях сенатор и бях в Сенатската комисия по разузнаването, ние доста спорехме с него, но така беше и с другите сенатори. Нашата работа беше да го притискаме и предвид неговия опърничав характер имахме не един и два разгорещени дебата.
— Повярвай ми, знам за какво говориш.
— А сега вече, като станах държавен секретар и един от най-близките съветници на президента, той е, ами, пак е доста под мен. С нищо не може да ме притесни, освен че поддържа взаимоотношенията с един от най-близките ни съюзници.
Кук кимна, сякаш беше повярвал на обяснението му.
— Ти може и да не мислиш често за него, но процесът не е двустранен.
— Какво искаш да кажеш?
Той се покашля колебливо и отвърна:
— Този човек не те харесва.
Уилсън се усмихна, сякаш беше горд от чутото.
— Много хора в този град ми завиждат. Не се и съмнявам, че Томас Стансфийлд е един от тях.
Кук реши малко да го притисне:
— Томас Стансфийлд не е някакъв си дилетант, а ти не си първият член на правителството, който му има зъб. Той е надживял на поста си толкова директори, президенти и сенатски комисии, че и двамата няма да можем да ги изброим.