— Добре, значи изиграл си този мач за загряване и после? — подкани го Дойл.
Боджър кимна и изстреля нова гореща струя сдъвкан тютюн.
— Само че мачът нямало да бъде на стадиона, нито в залата, дори не и на ринга. Искали, нали разбираш, да ме доведат в този склад, тук до реката.
— Значи е ставало дума за нелегален бой — уточни Дойл. Все повече се чувстваше като преводач на принц — кретен.
— И не за много пари, не е — продължи Боджър, сякаш изведнъж разбрал истината. — Ама ние знаем, че така става.
— Да разбирам ли, че като са те докарали тук, си бил представен на противника си? — търпеливо разплиташе истината Дойл.
— Някакъв женчо — озъби се Боджър. — Мек. Лице като на изплашен кефал. Сякаш не се е бил без ръкавици в живота си. Започнахме. Онзи нито удря, нито пада. Няма техника. Боджър го работи научно. Шейсет и пет рунда… лицето му виненочервено. Мен да питаш, трябваше да хвърлят кърпата16 още на петдесетия. Ама мен не ми пука, нали?
— Да, очевидно не.
— Идва шейсет и шестият рунд. Това число до ден-днешен е нещастното за Боджър.
Боджър хвана Дойл за реверите и го притегли към себе си, за да подчертае, че разказът му стига върховната си кулминация. „Ако не си бях избръснал мустаците — мина през главата на Дойл, — тоя щеше да ми ги подпали с дъха си.“
— Излизаме в центъра, докосваме лапи… нали сме спортсмени. Боджър го поздравява с погалване по черния дроб. Тъпунгерът се сгъва одве. Тогава Боджър го изправя със специалитета на Боджър: ъперкът в носа като подготовка за убийствената боджърска комбинация, след която онзи излетя във въздуха. И главата му току се удари в земята и той взе, та пукна.
— Убил си го? — попита Дойл. Стараеше се гласът му да прозвучи безстрастно.
— Да, беше мъртъв като патка, ударена от гръмотевица — поясни Боджър. Държеше Дойл толкова близко до себе си, че той можеше да преброи кътниците му.
— Жалко.
— А, не за женчото, той си го заслужаваше, нали така? Боджър го отнесе, да знаеш. Защото дойдоха полицаите. Непредумишлено убийство, казват. Голи юмруци, не по правилата на маркиз Куинсбъри, казват. Съд. Петнайсет години каторга. Здрасти, Нюгейт17, сбогом, Боджър.
Боджър пусна Дойл и изплю мощна кафява струя, която звучно се заби в ръба на плювалника в ъгъла.
— Където, доколкото схващам — каза Дойл, като си оправяше дрехите, — най-сетне си се запознал с мистър Ленсдаун Дилкс.
— Мистър Ленсдаун Дилкс. Яко магаре, досущ като Боджър.
— Боджъроподобен, може да се каже.
— Да, втори Бодж — потвърди Боджър. — Хубаво е, когато в пандиза има един такъв. Така иска природата. Ама сложи двама пича като него в един двор и гледай каква пушилка ще се вдигне.
— Карали сте се, това ли искаш да ми кажеш, Боджър? — влезе отново в ролята си на преводач Дойл.
— Много и често — призна Боджър и закърши пръсти. Ставите му затракаха като изстрели от пушка. — Само че никой не можеше да победи другия. За пръв път, Боджи не се срамува да си го каже, Нъгинс среща равен на себе си от едната или другата страна на въжетата.
— И така излежавахте присъдата си, докато дойде време да екзекутират Дилкс.
— Екзекутират? — сплете вежди Боджър.
— Миналия февруари. Когато Дилкс ни напусна.
— Напусна? — Боджър започваше да се озадачава все повече и повече.
— Да, напусна, помина се, хвърли топа, гушна букета, отиде по дяволите, увисна на въжето — изреди Дойл, който най-сетне загуби търпение. — И ангелски хор го съпроводи в небесния му път. Да не искаш да ми кажеш, че това е новина за теб, Боджър?
— Каква новина? Дилкси беше здрав като бик, когато го видях.
— И кога стана това, ако смея да запитам?
— Когато заедно слязохме от влака…
— Значи бъркаш.
— Щом Боджър казва, че е слязъл, значи това е казал, и толкоз! — сопна се Боджър, давайки изблик на част от раздразнението си. — Иска да каже, че е слязъл, и го казва.
Дойл и Бари се спогледаха в недоумение. Бари сви рамене — такова развитие на нещата беше новост и за него.
— Къде слязохте?
— На север. Май… в Йоркшир.
— Кога?
— Помня, помня аз, нали беше точно на рождения ми ден — четвърти март.
— Четвърти март миналата година? — С всяка нова дума, която излизаше от устата на този човек, Дойл все повече и повече се объркваше.
— Ей, ама ти да не си…
17
Лондонски затвор от около 1200 до 1900 година, където при тежки условия са излежавали присъдите си най-големите престъпници. — Б.пр.