— Боджър, извини ме, че не те разбрах веднага — поправи се бързо Дойл. — Та, казваш, че ти и Дилкс сте взели влака за Йоркшир един месец след като са го обесили и години преди да ти е изтекла присъдата, и това е станало на четвърти март миналата година?
— Да. Ленсдаун, аз и другите, които подписаха.
— Какво подписаха?
— Ами онова, което един ни донесе в пандиза.
— В Нюгейт?
— Ти май бързо загряваш, а, пич?
— Почакай, опитвам се да те разбера правилно. Какъв е бил този човек?
— Не му знам името. Не ни го каза.
— А можеш ли да го опишеш?
Боджър изви очи към тавана.
— Брада… Очила… Мазник…
— Добре, Боджър, и какво ви каза този джентълмен, че подписвате?
— А, на това веднага ще ти отговоря: нищо не ни каза какво ще правим в онази фабрика за сладкиши. Нищичко. Затова избягах. Но не мисли, че не ме търсят…
Разнесе се остър звук на свирка.
— Полиция!
Настъпи паника и мъжете със заровете се разбягаха. Преди Дойл да успее да реагира, Боджър спринтира към съблекалнята, но в този момент вратите бяха избити и в залата нахлу голяма група полицаи с вдигнати палки. Откъм задния вход навлезе друга група и започна схватка. Половин дузина полицаи се занимаваха само с Боджър, чието умение се оказа на нивото на хвалбите му. Бари хвана Дойл за ръката и го задържа на място.
— Мисля, че ще е по-добре за нас да не бягаме, шефе — извика той през врявата.
— Но Боджър тъкмо щеше да ни каже за…
— Не се безпокой, има големи шансове скоро да сме в обща килия с него.
— Но ние не играехме на зарове!
— Това го кажи на баба ми. Е, ето ги, идват насам.
И действително двама полицаи се насочваха към тях.
Бари сложи ръце върху шапката си и посъветва Дойл да постъпи по същия начин. Вместо това Дойл енергично се отправи към блюстителите на реда.
— Вижте сега — започна той, — аз съм лекар!
— А пък аз съм баба ти — представи му се единият от полицаите.
Първият удар на палката се стовари странично.
Първата гледка, която приветства погледа му като се свести, беше загриженото лице на надвесения над него Бари.
— Върти ти се главата, нали, шефе? — попита го той.
— Къде сме?
— В панделата. Мисля, че е „Пентънвил“.
Дойл се опита да седне, но главата му действително се завъртя като огромна разноцветна въртележка.
— Полека, шефе — предупреди го Бари. — Нали виждам, че е като топка.
Дойл докосна предпазливо пулсиращата цицина на челото си и установи, че е с големината на яйце.
— Какво се случи?
— Мисля, че изпусна разходката с „Черната Мария“18. Иначе нищо особено. Нахвърляха ни вътре. Сложих те да легнеш на тази пейка преди десетина минути.
Когато пред очите му спря да се върти, Дойл разбра, че се намират в голяма обща килия сред компанията на главорези и негодници — много от лицата му бяха познати от спортната зала. Помещението беше мръсно и вонеше до небесата, а източникът на вонята беше лесно установим — кофата за нечистотии, украсяваща едната стена. Хлебарки колкото пръст сновяха безстрашно из пукнатините и минаваха за по-пряко през краката на хората, които, изглежда, бяха свикнали с компанията им.
— Бил ли си някога зад решетките, шефе?
— Никога.
— Е, виждаш, че е безсмислено да ти го препоръчвам — погледна го със съчувствие Бари.
Дойл огледа лицата на околните.
— Къде е Боджър?
— Боджър Нъгинс не беше сред нас — отговори Бари.
— Не беше ли в „Черната Мария“?
— Със съжаление трябва да отговоря отрицателно.
— Видя ли го да избягва от залата?
— Не.
Дойл опипа главата си.
— В какво ни обвиниха?
— Да ни обвинят ли? В нищо.
— Не могат да ни задържат, без да ни обвинят в някакво престъпление.
— Това е първият ти път, нали? — поусмихна се Бари.
— Но всичко това е една трагична грешка! Кажи им, че искаме да се видим с адвокат — почна Дойл, но убедеността му вече се бе поизпарила. — В края на краищата, нали имаме някакви права…
— Е… предполагам, че за всичко има първи път — философски отговори Бари. Преструваше се, че обмисля думите му.
Дойл внимателно го изгледа. Иронията в гласа му бързо предаде пълната безсмисленост на всякакви опити да се използва онова, което в представите на Дойл носеше името „нормални канали“. Така че той забърка из джобовете си и извади кочан лекарски рецепти за лекарства. Гледката го сепна, сякаш се бе натъкнал на останки от отдавна забравена цивилизация.