Кеплър каза:
— Какво, по дяволите, търсехте?
— Някои лични вещи. Чухте много добре. Чекова книжка, някои банкови извлечения от мои сметки. Нищо, което да ви заинтересува. Нищо, свързано с Чарлс.
— И не сте скъсали вие полицейския печат?
— Разбира се, че не.
— Това е престъпление, ако сте го направили — отбеляза Сурани.
— Така и предположих. Затова не го направих.
Кеплър заплаши:
— Накарах един от хората си да провери всичко в кабинета. Да види дали не липсва нещо.
— Габриела преживява труден период — намеси се Даниел. — Защо не я оставите на мира?
Кеплър явно специално се беше упражнявал да пренебрегва хората. Той изгледа Даниел с видимо пренебрежение, после му обърна гръб, извади мобилния си телефон и проведе няколко разговора.
Сурани стоеше мълчаливо, не толкова враждебен, но нащрек, сякаш бе готов да ги сграбчи, ако се опитат да избягат.
Габриела погледна часовника си. Даниел също своя.
— Няма време — прошепна тя. — Срокът… — Устните ѝ потрепериха. — Трябва да вземем онези папки от апартамента ми!
Минутите летяха.
Тя пак погледна часовника си.
Срокът изтичаше след четирийсет и пет минути.
— Вече трябва да тръгваме!
Кеплър затвори телефона.
— Радвам се, че ви срещнахме — каза, като изобщо не изглеждаше да се радва. Кимна към телефона. — От ФБР току-що са открили още нещо. Клиентите, за които ви казах по-рано днес — някои от тях работят във финансовата сфера, в Щатите, Европа, Далечния изток, Бразилия. Много от тях играят на борсата. Но един от тях е известен търговец на незаконно оръжие, специализиран в експлозивите и химическото оръжие. Той е единственият, когото успяхме да идентифицираме. Гюнтер. Вероятно той е европеецът, когото споменахте в „Сейнт Томас“. Благодаря за това, между другото. Не знам малкото му име. Роден е във Франкфурт. Подозираме, че има тайна квартира някъде в Горен Ийстсайд. Името говори ли ви нещо?
— Не. Чарлс никога не е имал клиент на име Гюнтер.
— Оказва се, че има — сопна се Кеплър. — Току-що ви казах.
— Имам предвид, че никога не съм чувала името.
Изведнъж Кеплър погледна чантичката ѝ и видя ъгълчето на пощенски плик, подаващ се отвътре.
— Какво е това?
Тя се дръпна леко.
— Нищо.
— Нищо ли? Обзалагам се, че е нещо.
— Лични неща.
— Какви?
— Не съм длъжна да ви отговарям. Ако искате да ги видите, вземете заповед за обиск, по дяволите!
Кеплър се обърна към Сурани:
— Какво ни учат в полицейското училище?
— За кое?
— Когато има подозрения за углавно престъпление — например проникване е взлом.
— Ааа, проникване с взлом в офиссграда?
— Да, именно. Това означава, че можем да претърсим евентуалния заподозрян без съдебна заповед, нали? Конституцията разрешава.
— Да, даже ни насърчава да го направим.
— Обичам тази Конституция! — обяви Кеплър.
Дръпна чантичката от ръцете ѝ и извади плика.
15.
Събота, 15.15
1 час и 35 минути по-рано
Вървяха мълчаливо и предпазливо по влажната, оградена с дървета улица на Мидтаун. Предпазливо — по необходимост. Знаеха, че полицията наблюдава офиса на Прескот.
Габриела оглеждаше автомобилите, профучаващи по страничната улица. Тъмни коли, светли коли, таксита, лимузини, камиони. Автомобилите, както и пешеходците, бяха част от пейзажа на Манхатън. Тя обаче не забеляза нищо необичайно, никой не им обръщаше особено внимание.
Въпреки че видяха една цивилна полицейска кола, двамата спряха за момент до едно гинко, оградено с ниска желязна ограда, за да не могат кучетата да препикават ствола му.
— Ето там — прошепна Габриела, като посочи една шестетажна офиссграда на двайсетина метра на изток от тях, от същата страна на улицата.
На табела до входната врата бяха изброени пет-шест фирми — терапевти, кабинет за диагностика по дланта, студио за графичен дизайн.
Най-отгоре: „Прескот Инвестмънтс“ ООД.
— Как си? — попита Даниел.
— Добре — небрежно отговори тя.
Спомни си, че когато беше малка, Професора често я успокояваше, като ѝ задаваше този въпрос. „Добре ли си?“ „Наред ли е всичко?“ Сядаше до нея и я поглеждаше изпитателно. Тя усещаше миризмата на тютюн и афтършейва му. Отначало отговаряше, че е добре, със същия тон като сега, но той се усмихваше и настояваше. Накрая успяваше да ѝ изкопчи, че е тъжна заради някаква случка в училище или защото някой ѝ се е присмял по пътя за вкъщи (дори на тринайсет Габриела бе висока и хилава като върлина), или просто понеже времето беше студено и облачно.