Тя взе книгата.
— Простете — каза, като се опитваше да надмогне странното си вцепенение. Нима наистина разговаряше с една митична фигура? Или й се привиждаше? Мислите й се гонеха объркани. — Но защо вие сам не му я занесете?
На устните на Железните очи затрептя лека усмивка. Клиновете в очниците му бяха извърнати към нея.
— Опасявам се, че ще се опита да ме застреля. Той е от онези, които държат да получат отговори на всички въпроси, а това едва ли ще реши нещата. Но поне върши работата на брат ми и затова съм готов да му помогна. Приятен ден, лейди Мараси Колмс.
Железните очи се обърна — наметалото му изшумоля — и се отдалечи по уличката. Докато вървеше, си сложи качулката, после се издигна във въздуха, извиси се над близките покриви и изчезна.
Мараси притисна книжката към гърдите си, после я напъха в чантата си и едва сега усети, че трепери цялата.
Уаксилий се спусна на гарата възможно по-внимателно, доколкото му бе по силите след изнурителния полет над релсите. При съприкосновението със земята кракът пак го заболя.
Уейн седеше на един варел на перона и пушеше. Ръката му висеше на превръзка. Не можеше да се възстанови бързо, тъй като бе изчерпал резервите си от здраве. Ако се опиташе да ги увеличи точно сега, само щеше да попречи на оздравителния процес и в края на краищата да стигне там, откъдето е започнал.
Четеше роман, който бе измъкнал от джоба на някой от пътниците във влака. В замяна бе оставил алуминиев куршум, който струваше стократно повече от книгата. Най-вероятно обаче когато го откриеше в джоба си човекът просто щеше да го захвърли, без да осъзнава цената му.
„Трябва да си поприказвам с него за това — помисли Уаксилий, докато крачеше по перона. — Но не днес“.
Днес имаха други грижи.
Уаксилий спря до Уейн и погледна на юг. Към града, накъдето бе отпътувал чичо му.
— Доста интересна книжка — каза Уейн и прелисти страниците. — Трябва да я прочетеш. За някакви зайчета е. Те говорят. Направо да се шашнеш.
Уаксилий мълчеше.
— Е, чичо ти ли беше? — попита Уейн.
— Да.
— Ама че работа. Но ти дължа един петак.
— Хванахме се на двайсетачка.
— Да, но ти ми дължиш петнайсет.
— Така ли?
— Ами да, за другия бас, на който се хванахме. Че в края на краищата ще ми помогнеш срещу Изчезвачите.
— Не помня такъв бас.
— Защото те нямаше, когато се хванахме.
— Нямало ме е?
— Аха.
— Уейн, не можеш да се хващащ на бас с хора, когато ги няма.
— Мога — заяви Уейн, прибра книгата в джоба си и се изправи. — Ако е трябвало да са там. А ти трябваше да си там, Уакс.
— Аз… — Какво да отговори? — Ще бъда. Вече винаги.
Уейн кимна, застана до него и се загледа към Елъндел. В далечината се виждаха върховете на двата съперничещи си небостъргача; други, по-ниски сгради, очертаваха центъра на разширяващия се мегаполис.
— Знаеш ли — каза Уейн, — винаги съм се чудел какво ли ще е да дойда тук, в цивилизацията. Не си давах сметка.
— За какво? — попита Уаксилий.
— Че всъщност тук са най-дивите земи на света — рече Уейн. — Че в планините сме си живели много по-спокойно.
Уаксилий неволно кимна.
— Уейн, понякога говориш много мъдро.
— Туй е, щот’ мозъкът ми е много развит, друже — отвърна Уейн. — И ражда само премъдрости. Понявга де.
— А през останалото време?
— През останалото време гледам да не се напрягам. Щот’ ако взема да се замисля, шъ побегна назад, дет’ нещата бяха по-прости. Схващаш ли?
— Схващам. Но ще трябва да останем, Уейн. Чака ни още работа.
— Ами добре, да видим каква ще я свършим. Както винаги де. Уаксилий кимна, бръкна в ръкава си и извади тънка черна книжка.
— Туй к’во е? — попита любопитно Уейн.
— Бележникът на чичо ми — отвърна Уаксилий. — Вътре са всички назначени срещи и разни други записки.
Уейн подсвирна.
— Как го взе? Тупна го по рамото?
— Съборих чините от масата.
— Браво. Радвам се, че съм те научил на нещо полезно през всичките тез’ години. Какво му остави в замяна?
— Заплаха — каза Уаксилий и отново погледна към Елъндел. — И обещание.
Щеше да се погрижи да изпълни и двете. Както е прието в Дивите земи. Когато някой от своите премине на страната на лошите, твой дълг е да оправиш нещата.