— Нали не е онзи Камбъл? — пита тя и се обръща към Джулия. — От…
— Да — въздъхва Джулия.
Очите на Изи се присвиват.
— Знаех си, че не бива да го пускам.
— Всичко е наред — настоява Джулия и взема папката от ръцете ми. — Благодаря, че ги донесе.
Изи щраква с пръсти.
— Вече можеш да си тръгваш.
— Стига — перва Джулия сестра си по ръката. — Камбъл е адвокатът, с когото работя тази седмица.
— Но не е ли същият, който…
— Да, благодаря, паметта ми работи отлично.
— И така — прекъсвам ги, — отбих се у Ана.
Джулия се обръща към мен.
— И какво?
— Земята вика Джулия — намесва се Изи. — Такова поведение е самоунищожително.
— Не и когато ми носи чек, Изи. Работим заедно по случай, нищо повече. Ясно? И наистина точно сега не ми е до лекциите ти за самоунищожителното поведение. Кой се обади на Джанет да я моли за милост в нощта, когато те заряза?
После се обръщам към Съдия:
— Здравей. Как ти се струват „Ред Сокс?“ Изи се отдалечава с тропане по коридора.
— Това си е твоето самоубийство — провиква се тя.
След миг чувам затръшване на врата.
— Определено ме харесва — подхвърлям, но Джулия не се усмихва.
— Благодаря за медицинската документация. Довиждане.
— Джулия…
— Виж, просто ти спестявам труда. Сигурно е било трудно да обучиш куче да те извлича от стаята, когато трябва да се измъкнеш от емоционално натоварваща ситуация, като някое старо гадже, което казва истината. Какво използваш, Камбъл? Сигнали с ръка? Гласови команди? Високо подсвирване?
Поглеждам с копнеж към празния коридор.
— Не може ли Изи да се върне?
Джулия се опитва да ме избута през вратата.
— Добре, съжалявам. Не исках да те зарязвам днес в кабинета, но… беше спешно.
Взира се в мен.
— За какво каза, че служи кучето?
— Не съм казал.
Тя се обръща, а ние със Съдия влизаме след нея по-навътре в апартамента и затваряме вратата зад гърба си.
— Отидох да видя Ана Фицджералд — продължавам да говоря. — Беше права — преди да поискам ограничителна заповед за майка й, трябваше да поговоря с нея.
— И?
Спомням си как с Ана седяхме на дивана на ивици и изплитахме помежду си паяжина на доверие.
— Смятам, че имаме едно и също предвид.
Джулия не отговаря, просто взема от кухненския плот чаша бяло вино.
— С удоволствие ще пийна — подхвърлям.
Тя свива рамене.
— В Смила е.
Хладилникът, разбира се. Заради усещането за сняг11. Отивам до него и вземам бутилката, но усещам как Джулия се старае да потисне усмивката си.
— Забравяш, че те познавам.
— Познаваше — поправя ме.
— Тогава ме светни. С какво си се занимавала през последните петнайсет години? — кимвам през коридора към стаята на Изи. — Искам да кажа, освен да се клонираш.
Хрумва ми една мисъл и преди да съм успял да я изрека, Джулия отговаря:
— Всичките ми братя станаха строители, готвачи и водопроводчици. Родителите ни искаха момичетата им да учат в колеж и предположиха, че ако посещаваме „Уийлър“ през последната година, ще имаме по-големи шансове. Оценките ми бяха достатъчно добри, за частична стипендия, но Изи не успя. Родителите ми можеха да си позволят да изпратят само една от нас в частно училище.
— Тя отиде ли в колеж?
— Училището по дизайн — отвръща Джулия. — Дизайнер на бижута е.
— Враждебен дизайнер на бижута.
— Когато сърцето на човек е разбито, стават такива неща.
Погледите ни се срещат и Джулия осъзнава какво е казала току-що.
— Нанесе се при мен едва днес.
Очите ми проучват апартамента, търсят стик за хокей, брой на „Спортс Илюстрейтид“, стол на „Ла-Зет-Бой“, всякакви издайнически знаци за мъжко присъствие.
— Трудно ли е да свикнеш да живееш с някого?
— Преди съм живяла сама, Камбъл, ако това те интересува — поглежда към мен над ръба на чашата си. — А ти?
— Имам шест съпруги, петнайсет деца и цяло стадо породисти овце.
Устните й се извиват.
— Хората като теб постоянно ме карат да се чувствам като неудачница.
11
„Госпожица Смила и нейното усещане за сняг“ — роман от 1992 г. на датския писател Петер Хьог — бел.прев.