В болничните стаи никога не е съвсем тъмно; зад леглото винаги има светещо табло в случай на катастрофа — пътеводна ивица, по която да се ориентират сестрите и лекарите. Виждала съм Кейт стотици пъти в подобни легла, макар тръбите и жиците да се променят. Сестра ми винаги ми изглежда по-дребна, отколкото си я спомням.
Сядам възможно по-безшумно. Вените на врата и гърдите на Кейт са като пътна карта — магистрали, които не водят доникъде. Успявам да се самозаблудя и да повярвам, че мога да видя как лошите клетки на левкемията се движат като шепот през системата й.
Когато Кейт отваря очи, замалко да падна от леглото; чувствам се така, сякаш съм се озовала в „Екзорсистът“.
— Ана? — промълвява и вперва поглед право в мен.
Не съм я виждала толкова уплашена, откакто бяхме малки и Джес ни убеди, че призракът на един индианец се е върнал да си поиска костите, заровени по грешка под нашата къща.
Ако имаш сестра и тя умре, трябва ли да спреш да казваш, че имаш? Или винаги си сестра, дори когато другата част от уравнението я няма?
Пропълзявам в леглото. Тясно е, но все пак да ни побира и двете. Отпускам глава на гърдите й съвсем близо до централната й вена и виждам как течността капе в нея. Джес греши — не съм дошла да видя Кейт, за да се почувствам по-добре. Дойдох, защото без нея ми е трудно да си спомня коя съм.
Четвъртък
Ако имаше разум,
Когато ти казвам: „Звездите блестят
със сигналите ужасни и страшни“,
Не би ме погледнал, не би и отвърнал:
„Нощта е прекрасна“.
Брайън
В самото начало никога не ни е известно дали отиваме да угасим пожар, предизвикан от готварска печка или от огън за прогонване на насекоми. В два часа и четирийсет и шест минути миналата нощ светлините на горния етаж светнаха. И звънците зазвъняха, но не мога да кажа, че изобщо ги чувам някога. След десет секунди бях облечен и излизах от стаята си в пожарната. След двайсет слагах оборудването си, придърпвах дългите ластични тиранти, нахлузвах коравото си яке. Две минути след тревогата Цезар караше колата по улиците на Алър Дарби; Поли и Ред отговаряха за противопожарната машина и крана и седяха на задната седалка.
След малко ясното осъзнаване се върна при нас на частични ярки проблясъци: спомнихме си, че трябва да проверим дихателното си оборудване; нахлузвахме ръкавиците си; операторът се обади да ни съобщи, че къщата е на Хъдингтън Драйв; изглежда, ставаше въпрос за пожар в цялата сграда или в отделно нейно крило и има пламъци.
— Завий наляво — казах на Цезар.
Хъдингтън беше само на осем пресечки от дома ми.
Къщата приличаше на зиналата паст на някой дракон. Цезар я обиколи възможно най-бързо, опитвайки се да ми предостави възможност да я огледам от три страни. После всички изскочихме от колата и за миг останахме загледани в зрелището: четирима Давидовци срещу един Голиат.
— Приготви петсантиметрова струя — наредих на Цезар, който тази нощ отговаряше за помпата.
Към мен се втурна жена по нощница. Беше обляна в сълзи, а за полите й се държаха три деца.
— Mija12! — изкрещя тя и засочи с пръст. — Mija!
— Dônde esta?13 — Застанах пред нея, за да не вижда нищо друго, освен лицето ми. — Cuantos anos tiene?14
Тя посочи към прозорец на втория етаж.
— Tres15 — извика.
— Капитане — извика Цезар, — готови сме.
Чух воя на втора приближаваща се кола; подкреплението пристигаше.
— Ред, направи отдушник в североизточния край на покрива; Поли, сложи мокрите части върху червените и ги изстреляй, когато има къде да ги насочим. Има дете на втория етаж. Влизам да видя дали мога да стигна до него.
Това, което ме очакваше сега, не беше сцена от въздействащ и драматичен филм, на която героят отива да спечели своя „Оскар“. Ако влезех вътре, а стълбището беше рухнало… ако цялата сграда заплашваше да се срути… ако температурата беше станала толкова висока, че всичко е готово да избухне… щях да се върна и да поискам подкрепление от хората си. Сигурността на спасителя е по-важна от тази на спасявания.
Винаги.