— О, да — каза сухо тя, — виждам, че връзката ви е строго професионална.
Намръщих й се.
— Да не си подслушвала?
— Прости ми, но с Ромео проведохте малката си tête-à-tête16 в апартамент с тънки стени.
— Ако имаш да ми казваш нещо, давай — предложих.
— Аз ли? — намръщи се Изи. — Не ми влизаше в работата, нали така?
— Точно така.
— Правилно. Затова просто ще си запазя мнението за себе си.
Извъртях очи.
— Давай, Изобел.
— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — тя седна до мен на дивана. — Знаеш ли, Джулия, когато някое насекомо за пръв път види прекрасното пламъче на запалката, то му прилича на Господ. Съзре ли го за втори път, хуква в обратна посока.
— Първо, не ме сравнявай с комар. Второ, комарът полита в друга посока, не хуква. И трето, няма втори път. Насекомото е мъртво.
Изи се подсмихна.
— Голям адвокат си се извъдила.
— Няма да позволя Камбъл да ме повали.
— Тогава поискай да те сменят.
— Това не ти е флотът — притиснах към гърдите си една от възглавниците на дивана. — Не мога да го направя, не и сега. Ще си помисли, че съм слабачка и не съумявам да управлявам професионалния си живот заради някакъв глупав, нелеп, младежки… инцидент.
— Наистина не успяваш — подчертава Изи и поклаща глава. — Той е егоистичен тъпанар, който за секунди ще те сдъвче и изплюе, а ти притежаваш ужасен архив на влюбвания в негодници, от които би трябвало да избягаш с писъци. На мен пък не ми допада мисълта да седя и да те слушам как се опитваш да убедиш сама себе си, че вече не изпитваш нищо към Камбъл Александър, след като прекара последните петнайсет години в опити да запълниш дупката, която той остави в теб.
Втренчих се в сестра си.
— Ау!
Тя сви рамене.
— Май съм имала да ти казвам доста неща.
— Всички мъже ли ненавиждаш или само Камбъл?
Изи се замисли над въпроса.
— Само Камбъл — отвърна най-после.
В момента единственото ми желание бе да остана сама в дневната си, за да хвърлям разни неща: дистанционното, стъклената ваза или най-добре сестра си. Но сърце не ми даваше да изгоня Изи, след като се бе нанесла само преди часове. Станах и взех ключовете си от плота.
— Излизам — казах й. — Не ме чакай.
Не си падам много по партитата, затова не посещавах „Котката на Шекспир“ особено често, макар да е само на четири пресечки от апартамента ми. Барът беше тъмен, претъпкан и миришеше на пачули и ръкавици. Проправих си път навътре, седнах на столче и се усмихнах на мъжа, който седеше до мен.
Бях в настроение да се натисна на най-задния ред в някой киносалон с мъж, който не ми знае името. Исках трима да се сбият за честта да ми купят питие.
Желаех да покажа на Камбъл Александър какво е пропуснал.
Господинът до мен имаше небесносини очи, черна опашка и усмивка като на Кари Грант. Кимна ми учтиво, извърна се и започна да целува беловлас мъж по устата. Огледах се и видях това, което не бях забелязала при влизането: барът беше пълен с мъже, които танцуваха, флиртуваха и се натискаха.
— Какво да ви донеса? — барманът имаше яркорозова коса и халка на носа.
— Това е гей бар?
— Не, офицерският клуб в Уест Пойнт. Искате ли да пиете нещо или не?
Посочих над рамото му към бутилка текила и той посегна към чашите.
Зарових в портмонето си и извадих петдесетдоларова банкнота.
— Цялата бутилка — погледнах надолу към нея и се намръщих. — Обзалагам се, че Шекспир дори не е имал котка.
— Кой ви е скапал настроението? — попита барманът.
Присвих очи и се втренчих в него.
— Вие не сте гей.
— Разбира се, че съм.
— Ако се съди по миналото ми, навярно, ако бяхте гей, щяхте да ми се сторите привлекателен. Само че… — погледнах към заетата двойка до мен и свих рамене към бармана. Той пребледня и ми върна петдесетачката.
Пъхнах я обратно в портмонето си. — Кой казва, че приятелство не се купува? — промърморих.
След три часа бях единственият човек, останал в бара, ако не броим Севън17, както се бе прекръстил барманът миналия август, когато бе решил да се отърве от товара на името „Нийл“, какъвто и да беше той. „Севън“ не означаваше абсолютно нищо, призна ми, и това му харесвало.