— Не мисля, че трябва да го правиш — казва Брайън.
— Изобщо не съм до него!
— Сара, имам предвид вливането. Не мисля, че трябва да водиш Ана да дарява кръв.
Без никаква причина асансьорът спира на единайсетия етаж и пак потегля.
Бездомникът започва да рови в торбите си.
— Когато се роди Ана — напомням на Брайън, — знаехме, че ще бъде донор за Кейт.
— Веднъж. А и тя изобщо не помни какво сме направили.
Изчаквам, докато поглежда към мен.
— Ти би ли дарил кръв на Кейт?
— Боже Господи, Сара, що за въпрос…
— Аз също. За Бога, бих й дала половината си сърце, ако ще помогне. Става ли дума за хората, които обичаш, правиш всичко необходимо, нали така?
Брайън кимва.
— Кое те кара да мислиш, че Ана ще се чувства по-различно?
Вратите на асансьора се отварят, но с Брайън оставаме вътре и се взираме един в друг. Зад гърба ни бездомникът си пробива път помежду ни и съкровищата му шумолят в ръцете му.
— Стига сте викали! — кресва, макар да стоим съвсем мълчаливо. — Не виждате ли, че съм глух?
За Ана е същински празник: родителите й прекарват време само с нея. Държи ни и двамата за ръце през целия път от паркинга. Какво от това, че отиваме в болница?
Обяснила съм й, че Кейт не се чувства добре и докторите трябва да вземат нещо от нея и да го дадат на Кейт, за да й помогнат да оздравее. Реших, че информацията е повече от достатъчна.
Чакаме в кабинета за прегледи и оцветяваме картинки на птеродактили и Тай-Рекс.
— Днес на закуска Итън каза, че всички динозаври са умрели, защото настинали — съобщава Ана, — но никой не му повярва.
Брайън се ухилва.
— А ти защо мислиш, че са умрели?
— Пфу! Защото са били на милиони години — поглежда към него. — Тогава имали ли са тържества за рожден ден?
Вратата се отваря, влиза хематоложката.
— Здравейте, банда. Мамо, искаш ли да я вземеш в скута си?
Сядам на масата и вземам Ана в ръцете си. Брайън застава зад нас, за да хване Ана за рамото и лакътя и да я задържи неподвижна.
— Готова? — обръща се лекарката към Ана, която все още се усмихва.
А после взема спринцовката.
— Само малко убождане — обещава.
Това са най-погрешните възможни думи и Ана започва да се мята. Ръцете й ме удрят по лицето, в корема. Брайън не може да я хване. Надвиквайки писъците й, ми изкрещява:
— Мислех, че си й обяснила!
Лекарката, която е излязла от стаята, без дори да забележа, се връща, следвана от няколко сестри.
— Децата никога не са обичали флеботомията — пояснява, докато сестрите свалят Ана от скута ми и я успокояват с нежни ръце и още по-нежни думи. — Не се тревожете, ние сме професионалисти.
Имам усещането за deja vu22, както в деня, в който поставиха диагнозата на Кейт. „Внимавай какво си пожелаваш — помислям си. — Ана наистина е точно като сестра си“.
Почиствам с прахосмукачката стаята на момичетата, когато тръбата закача аквариума на Херкулес и рибката излита във въздуха. Стъклото не се счупва, но ми трябва минута, преди да го намеря: мята се на сухия килим зад бюрото на Кейт.
— Дръж се, приятелче — прошепвам и го пускам в аквариума. Напълвам го с вода от банята.
Той се носи по повърхността. „Недей — помислям си. — Моля те!“ Сядам на края на леглото. Как бих могла да съобщя на Кейт, че съм убила рибката й? Дали ще забележи, ако изтичам до зоомагазина и го сменя с друга?
Внезапно до мен се озовава Ана, върнала се от градината.
— Мамо? Защо Херкулес не се движи?
Отварям уста с готово признание, но златната рибка потръпва, обръща се на една страна, гмурка се и пак започва да плува.
— Ето — казвам. — Добре е.
Пет хиляди лимфоцити не се оказват достатъчни и доктор Чанс поръчва да извадят десет хиляди. Часът на Ана за второ извличане се пада в средата на партито за рождения ден на едно от момичетата в групата й по гимнастика, който ще празнуват в залата. Съгласявам се да я оставя да отиде за малко, а после ще я взема, за да я закарам в болницата.
Момичето е същинска захарна принцеса с бяла като на фея коса — миниатюрно копие на майка си. Докато си събувам обувките, за да мина по уплътнения под, отчаяно се опитвам да си спомня имената им. Детето е… Малъри. А майката… Моника? Маргарет?