Спомням си как Джес прочете, че ако се грижат добре, една рибка може да живее до седем години. Изминали са само седем месеца.
Занасям аквариума в спалнята си, вдигам телефона и набирам „Информация“.
— Петко23 — казвам.
Свързват ме, питам една служителка за Херкулес.
— Искате да купите нова рибка ли? — интересува се тя.
— Не, искам да спася тази.
— Госпожо — казва момичето, — говорим за златна рибка, нали така?
Ами обаждам се на трима ветеринари, нито един, от които не се занимава с риби. Гледам още една минута как Херкулес се мята в предсмъртни мъки и набирам факултета по океанология в университета в Род Айлънд. Моля да ме свържат с професор, който е свободен.
Доктор Орестес ми обяснява, че проучва приливните басейни, раци и други черупчести мекотели, морски таралежи. Не златни рибки. Аз обаче неочаквано и за самата себе си започвам да му разказвам за дъщеря си, която има остра промиелоцитна левкемия. За Херкулес, който напук на всичко оцеля веднъж.
За миг морският биолог остава безмълвен.
— Сменихте ли му водата?
— Тази сутрин.
— През последните дни при вас е валяло много дъжд, нали?
— Да.
— Имате ли кладенец?
Какво общо има това?
— Да…
— Просто една идея, но при оттичане във водата ви може да са се събрали прекалено много минерали. Напълнете купата с минерална вода и може би ще се съвземе.
Изпразвам аквариума, избърсвам го и го напълвам с два литра „Поланд Спринг“. Минават двайсет минути, но после Херкулес започва да плува в купата си. Минава между папратите на изкуственото растенце. Гризе храната си.
След половин час Кейт ме заварва да го наблюдавам.
— Не е трябвало да му сменяш водата. Тази сутрин я смених.
— О, не знаех — излъгвам.
Тя притиска лице до стъклената купа и усмивката й се увеличава.
— Джес твърди, че златните рибки обръщат внимание на нещо само девет секунди — казва Кейт, — но мисля, че Херкулес знае коя съм.
Докосвам косата й. И се чудя дали не съм изхабила чудото си.
Ана
Слушаш ли достатъчно реклами, започваш да вярваш в някои налудничави неща: бразилският мед може да се използва за коламаска, ножове могат да режат метал, силата на положителното мислене може да подейства като крила, които да те отнесат там, където трябва да отидеш. Благодарение на малък пристъп на безсъние и прекалено много четене на Тони Робинс24 един ден реших да се заставя да си представя какъв ще е животът след смъртта на Кейт. Така, когато наистина се случеше, щях да съм готова — или поне така се кълнеше Тони.
Продължих да си представям седмици наред. Да се задържиш в бъдещето е по-трудно, отколкото си мислите, особено когато сестра ти постоянно върви наоколо и, както обикновено, ти е трън в окото. Моят начин да се справя с това беше да се преструвам, че Кейт вече ме преследва. Когато спрях да й говоря, тя реши, че е направила нещо лошо, което по всяка вероятност така или иначе беше истина. Имаше цели дни, когато не правех нищо, освен да плача; в други ми се струваше, че съм погълнала оловна плоча; в трети трябваше да положа огромни усилия само за да се облека, да си оправя леглото и да уча думите от речника, защото това беше по-лесно, отколкото да правя нещо друго.
Имаше и мигове, когато позволявах завесата да се повдигне малко и в главата ми нахлуваха други идеи — например какво ли би било да следвам океанография в Хавайския университет, или да се пробвам да стана парашутист, или да се преместя в Прага, или милион други глупави мечти. Опитвах се да се вместя в някой от сценариите, но ми се струваше, че съм нахлузила маратонки пети номер, а моят е седми — правех няколко стъпки, сядах и събувах обувката просто защото болеше прекалено много. Убедена съм, че в ума ми се е настанил цензор с червен печат и ми напомня за какво не бива дори да мисля, колкото и съблазнително да изглежда.
Навярно така е по-добре. Имам чувството, че ако се опитам да разбера коя съм, без Кейт да е в картинката, това, което ще видя, няма да ми хареса.
С родителите ми седим заедно на маса в закусвалнята на болницата, макар че „заедно“ в случая не е съвсем точно. По-скоро сме като астронавти, всеки с отделен шлем и с отделен източник на въздух. Пред майка ми стои правоъгълна кутийка със захарни пакетчета. Тя ги подрежда безмилостно — първо „Икуъл“, после „Суийт енд Лоу“ и накрая кристалните бучки кафява захар. Поглежда към мен.