— Не е нужно да ми казваш нищо, ако не искаш.
Ана слага глава на рамото ми. Секундите минават и във всяка от тях избухва нов поток от сребристи пламъци: парентези, възклицателни знаци, запетайки — цяла граматика, съставена от светлина, от думи, прекалено тежки за изричане.
Петък
Съмнявай се, мила, в земята,
във слънцето, в звездния рой,
съмнявай се в правдата свята,
но никога — в това, че съм твой!
Камбъл
В мига, в който влизам в болницата със Съдия по петите, разбирам, че съм закъсал. Една жена от охраната — представете си Хитлер в парцал и много лошо накъдрена коса — скръства ръце на гърдите и ми препречва пътя към асансьорите.
— Не допускаме кучета — излайва ми.
— Куче помощник е.
— Не сте сляп.
— Имам неравномерен сърдечен ритъм, а кучето е сертифицирано.
Отправям се към кабинета на доктор Питър Берген, психиатър, който случайно е председател на Комисията по медицинска етика на болница „Провидънс“. Тук съм по необходимост: не успявам да открия клиентката си, която може да иска да продължи делото, а е възможно и да не иска. Честно казано, след вчерашното изслушване бях вбесен — очаквах тя да дойде при мен. Не го направи и стигнах дотам да прекарам цял час, седнал пред вратата й предишната вечер, но никой не се прибра; тази сутрин, предполагайки, че Ана е със сестра си, дойдох в болницата — само за да чуя, че няма начин да вляза да видя Кейт. Не намирам и Джулия, макар че вчера разчитах да я видя да чака от другата страна на вратата, когато двамата със Съдия излязохме след инцидента в съда. Помолих сестра й да ми даде поне номера на мобилния й телефон, но нещо ми подсказва, че 401-ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ не е активен.
И понеже нямам нищо по-интересно за правене, възнамерявам да поработя по делото, в случай че все още го има.
Секретарката на Берген прилича на жена, чийто номер на сутиена е по-голям от коефициента й на интелигентност.
— О, кутре! — изписква тя и посяга да погали Съдия.
— Моля, недейте — готов съм да изрека някои от заучените си отговори, но защо да си хабя усилията заради нея. После се отправям към вратата в дъното на стаята.
Там заварвам дребен пълен мъж с кърпа на звезди и ивици над посивяващите си къдрици. Облечен е в екип за йога и прави упражнения тай чи.
— Зает съм — изсумтява Берген.
— Значи ставаме двама, докторе. Аз съм Камбъл Александър, адвокатът, който помоли за документите на момичето на Фицджералд.
Психиатърът протяга ръце напред и издишва.
— Изпратих ви ги.
— Изпратихте ми документите на Кейт Фицджералд. На мен ми трябват тези на Ана Фицджералд.
— Знаете ли — отговаря той, — моментът не е особено удобен…
— Не желая да прекъсвам тренировката ви — сядам и Съдия ляга в краката ми. — Както казах, Ана Фицджералд? Имате ли някакви документи от Комисията по етика, свързани с нея?
— Комисията по етика никога не е заседавала във връзка с Ана Фицджералд. Сестра й е пациентката.
Наблюдавам как извива гърба си, а после се навежда напред.
— Имате ли представа колко пъти Ана Фицджералд е била амбулаторен и хоспитализиран пациент в болницата?
— Не — отвръща Берген.
— Преброих осем.
— Но процедурите невинаги се свеждат до вниманието на Комисията по етика. Когато лекарите се съгласяват с желанието на пациента и обратното, конфликт няма. Няма причина дори да сме чували за това — доктор Берген сваля крака, който е вдигнал във въздуха, посяга към кърпа и избърсва подмишниците си. — Всички работим на пълен работен ден, господин Александър. Ние сме психиатри, медицински сестри, лекари, учени и изповедници. Не търсим допълнителни проблеми.
С Джулия се облегнахме на шкафчето ми и продължихме да спорим за Дева Мария. Опипвах чудодейния й медал — е, всъщност посегнах към ключицата й, а медалът ми се изпречи на пътя.
— Ами ако — попитах, — ами ако е била просто обикновено момиче, което е загазило и е измислило гениален начин да се измъкне от неприятностите?
Джулия едва не се задави.
— Мисля, че за тези думи могат дори да те изхвърлят от епископалната църква, Камбъл.