— Известно ти е, имам шестима братя. Наясно съм как работи умът на мъжете.
— Моля те, сподели ми.
— И да издам търговските си тайни? Не, няма да стане — поклаща глава. — Може би Ана те е наела, защото си също толкова уклончив, колкото и тя.
— Нае ме, защото видяла името ми във вестник — уточнявам. — Нищо повече.
— Но ти защо си я взел? Обикновено не се занимаваш с такива случаи.
— Откъде знаеш с какви случаи се занимавам обикновено?
Изричам го лековато, като шега, но Джулия онемява и това е отговорът: през всичките години е следяла кариерата ми.
Както и аз следях нейната.
Неловко се прокашлям и посочвам към лицето й.
— Имаш сос… ето там.
Тя вдига салфетката си и избърсва ъгълчето на устата си, но не улучва.
— Махнах ли го? — пита.
Привеждам се напред със собствената си салфетка и изчиствам петънцето… но после не помръдвам. Ръката ми се отпуска на бузата й. Погледите ни се срещат и в този миг отново сме млади и изследваме тялото на другия.
— Камбъл — въздиша Джулия, — не ми го причинявай.
— Какво да ти причинявам?
— Не ме блъскай за втори път от същата скала.
Мобилният телефон в джоба на якето ми иззвънява и двамата подскачаме. Джулия неволно събаря чашата си с кианти, докато аз отговарям.
— Не — казвам, — успокой се. Успокой се. Къде си? Добре, идвам.
Затварям. Джулия спира да бърше масата.
— Трябва да тръгвам.
— Всичко наред ли е?
— Беше Ана — отвръщам. — В полицейския участък на Апър Дарби е.
Пътувахме обратно към Провидънс и се опитвах да измисля поне по една ужасна смърт на километър за родителите си. Бой с тояги, скалпиране. Одиране живи и наръсване със сол. Мариноване в джин, макар че не знам дали това би се сметнало за мъчение или просто за нирвана.
Възможно бе да са ме видели как се промъквам в стаята за гости и водя Джулия надолу по стълбището за прислугата към задната врата. Възможно бе да са различили силуетите ни, докато сме се събличали и сме се гмуркали в залива. Възможно бе да са видели как краката й се увиват около мен, как я полагам на легло от пуловери и тениски.
Извинението, което получих на следващата сутрин над яйца по бенедиктински, беше покана за парти в клуба същата вечер — черна вратовръзка, само за семейството. Покана, която, разбира се, не включваше Джулия.
Когато спряхме пред къщата й, беше толкова горещо, че някакво изобретателно момче беше отворило пожарния кран и децата подскачаха като пуканки под струята.
— Джулия, изобщо не трябваше да те водя у дома и да те запознавам с родителите си.
— Много неща не трябваше да правиш — призна тя. — И повечето от тях са свързани с мен.
— Ще ти се обадя преди завършването — обещах, тя ме целуна и слезе от джипа.
Не й се обадих. И не се срещнахме преди завършването.
Тя си мисли, че знае причината, но не е така.
Интересното на Род Айлънд е, че няма абсолютно никакъв фън шуй. Имам предвид, съществува град Литъл Комптън, но няма Биг Комптън27. Налице е Апър Дарби, но не и Лоуър Дарби28. Има какви ли не места с имена, които означават съотношение към нещо друго, което в действителност не съществува.
Джулия ме следва със собствената си кола. Със Съдия сигурно сме счупили рекорда за бързо шофиране, защото сякаш не са минали и пет минути между телефонното обаждане и мига, в който влизаме в участъка, за да намерим Ана: изпаднала в истерия, седи до сержанта зад бюрото на входа. Зърва ме и се втурва към мен, обезумяла от ужас.
— Трябва да ми помогнете! — вика. — Арестуваха Джес.
— Какво?
Втренчвам се в Ана, която ме е откъснала от прекрасен обяд, да не споменаваме и разговор, който бих желал да бях довел докрай.
— Какво ме засяга?
— Защото трябва да го измъкнете — обяснява Ана бавно, като на тъпанар. — Нали сте адвокат.
— Не съм негов адвокат.
— Ами не можете ли да станете?
— Защо не се обадиш на майка си? — предлагам. — Чух, че набира клиенти.
Джулия ме перва по ръката.
— Млъквай! — изрича предупредително и се обръща към Ана: — Какво се е случило?